— Чуй, може ти има добър джос, тай-пан. — По едрото му лице се разля усмивка.
— Може би.
— Аз купува човеци строят Хонконг много евтин с добър джос! — Чен Шенг се беше хванал за огромния си търбух и се тресеше от смях. — Айейа, тай-пан! Купи девствен робиня. Иска? Аз купя тебе, айейа? Евтин, евтин.
— Айейа, девствена! Имам достатъчно грижи!
Струан и Мей-мей взеха децата и се върнаха в дома си. Парите, които тя бе загубила, бяха повече от стойността на къщата. Официално му връчи нотариалния акт с голяма церемония и едновременно с това му поднесе тесте карти.
— Удвоявам или губя свой дълг, тай-пан.
Той изтегли вале, а тя се завайка и заскуба косата си:
— Горко ми, горко ми! Аз парче кучешко месо, никаквица, разсипница! За какво аз отворила мазна уста?
На лицето й се изписа жестока болка. Тя затвори очи и избра една карта, после цялата се сви и отново ги отвори. Беше дама. Тя извика щастливо и се хвърли в ръцете му.
След като уговори с Мей-мей да се върне скоро от Хонконг или да изпрати за нея „Чайна клауд“, Струан отплува в Дийпуотър бей.
Вратата на каютата се отвори.
— Здравей, татко.
— Здравей, Дърк — поздрави го Роб.
— Добре дошли на борда. Добре ли пътувахте?
— Сравнително добре.
Роб се отпусна на стола. Около очите му бяха изписани тъмни кръгове.
— Изглеждаш много уморен, Роб.
— Уморен съм. Опитах всичко, всичко. — Той съблече тежкото си запотено палто. — Никой няма да ми даде заем. Загубени сме. Какви са твоите добри новини, Дърк? — попита той и измъкна от моряшката си полушубка запечатан плик. — Това е за теб от вчерашната поща. От татко.
Цялата радост на Струан от постигнатото досега се изпари. „Уинифред — помисли си той, — сигурно ми съобщава за нея.“
Взе писмото. Печатът беше цял. Позна тънкия почерк на баща си.
— Какви са новините от дома? — попита той с възможно най-равен тон.
— Това е единственото писмо. За мен няма нищо. Съжалявам. Как си ти? Какво се е случило с лицето ти? Изгорил ли си го? Съжалявам, че не мога да ти бъда от голяма полза.
Струан остави писмото на бюрото.
— Купи ли земята?
— Не, отложиха продажбата — каза Роб, като се опитваше да не гледа към писмото.
— Продажбата е утре, татко. Нямаше достатъчно време за оглеждане на парцелите. Така че я отмениха.
Кълъм се олюля, когато корабът се наклони под напора на вятъра. Изправи се и се подпря на бюрото.
— Да отворя ли писмото ти?
— Не, благодаря. Срещнахте ли Брок?
— „Уайт уич“ се върна от Уампоа преди два дни — отговори Роб.
— Аз лично не съм го виждал. Всъщност сега сме във война.
— Да — потвърди Струан. — флотата все още ли е в Хонконг?
— Тук е. Но когато Еликсен пристигна с новините, тя се разгърна и зае бойна позиция. В източния и западния край изпратиха патрули.
— Ще нападнат ли Хонконг?
— Не ставай смешен, Роби.
Роб се бе загледал в дирята на кораба. Дърк изглежда променен — помисли си той. После забеляза бъркотията в каютата.
— Защо има толкова много оръжие тук, Дърк? Какво се е случило?
— Какво е намислил Лонгстаф, Кълъм? — попита Струан.
— Не знам. Видях го само веднъж, и то когато трябваше да взема разрешение за отсрочката.
— Аз също не съм го виждал, Дърк. След това, което писаха за нас във вестника, беше ми трудно да се срещна с много хора. Особено с Лонгстаф.
— Така ли? Какво стана?
— Видях го на следващия ден. Той ме попита: „Честна дума, вярно ли е?“ и когато му казах да, той смръкна от енфието си и рече: „Жалко. Е, много съм зает, Роб. Довиждане“, след което изпи още една чаша порто.
— А ти какво очакваше?
— Не знам, Дърк. Сигурно съчувствие. Или помощ.
— Лонгстаф не уволни Кълъм. Това е в негова полза.
— В момента аз му трябвам, защото няма друг, който да върши работата — обясни Кълъм.
През последните седмици бе започнал да се поправя и не изглеждаше така ужасно блед.
— Мисля, че злорадства, задето фалирахме. Поне — добави той бързо — не аз съм от значение. Исках да кажа, че фалира „Ноубъл хаус“.
— Ако не ние, ще бъде някоя друга компания, Кълъм.