— Да, зная, татко. Исках да кажа, че… ъъ, смятах, че сте близки с Лонгстаф. Той се прекланяше пред теб заради богатството ти. Когато махнем богатството, ти оставаш без нищо. Нямаш потекло, а без него ти си неравностоен. Нямаш и знания. Нищо! Мисля, че това е много тъжно.
— Откъде си се научил да правиш метани до земята?
— Почакай, докато стигнем в Хонконг.
— Какво значи това, момче?
— Ще пристигнем след няколко часа. Сам ще видиш — гласът на Кълъм стана по-рязък. — Отвори писмото, татко!
— Новините ще почакат. Когато ти замина, Уинифред си отиваше. Нима очакваш чудеса?
— Защо не? Молех се да стане чудо.
— Елате с мен долу — каза Струан.
Под люлеещия се фенер в трюма блестяха тайнствено чинно подредени купчинки от сребърни слитъци. Въздухът беше спарен и навсякъде проникваше сладникавата миризма на суров опиум.
— Това е невъзможно! — пошепна Роб и докосна среброто.
— Не знаех, че на света има толкова много сребро, събрано на едно място — възкликна Кълъм поразен.
— Ето го, на.
С трепереща ръка Роб вдигна един от слитъците, за да се увери, че не сънува.
— Невероятно!
Струан разказа как се бе сдобил със среброто. Повтори думите на Джин-куа отначало докрай. Единствено не спомена нищо за споразумението с четирите половинки от монети и петте лака, вложени в хонконгска земя, оставените настрана пет лака и този лак, който бе дал на Гордън Чен. Описа им морската битка с Брок. Не спомена нищо за Мей-мей.
— Мръсен пират! — избухна Кълъм. — Лонгстаф ще обеси и него, и Горт, щом научи.
— Защо? — попита Струан. — Брок не е направил нищо повече от това, което направих аз. Просто се натъкна на мен.
— Но това не е вярно. Мога да докажа, че той…
— Нищо не мога и няма да доказвам. Брок се опита и не успя. Това е всичко. То си е само наша работа.
— Не ми харесва това — заяви Кълъм. — Преднамереното пиратство трябва да се разглежда по съвсем друг начин.
— Ще дойде време и ще си уредим сметките.
— Божичко, спасени сме — промълви едва чуто Роб. — Сега ще провалим всички международни валутни операции. Ще бъдем най-богатата компания в Ориента. Бог да те благослови, Дърк. Ти си невероятен!
Сега бъдещето е сигурно. Роб ликуваше вътрешно. Ще има достатъчно за Сара и нейното разточителство. Мога веднага да се върна у дома. Може би Дърк ще реши нещо друго и няма да замине, няма да се върне и ще забрави Парламента. Край на ядовете. Сега мога да си купя замък и да си живея в мир и спокойствие. Децата ще се оженят и ще живеят добре, ще има за внуци и правнуци. Роди може да завърши университета, да стане банкер и никога да не помисли за Ориента. „Бог да те благослови, Дърк!“
Кълъм също беше изпаднал в екстаз. Главата му бе замаяна. Та това не е просто сребро, а власт. Власт да купува оръдия или гласове и да се издигне в Парламента. Ето отговора на Хартата и на чартистите. Като тай-пан ще мога да използвам силата на цялото това богатство, и то с определена цел. Благодаря, Господи, о, Господи — молеше се той горещо за навременната помощ.
Сега Струан изглеждаше много по-различен в очите на сина си. През последните седмици Кълъм бе мислил много върху думите на баща си за богатството, властта и как да се използват те. Беше се сближил с Глесинг, като същевременно продължаваше да се движи в периферното полезрение на Лонгстаф. След гибелта на „Ноубъл хаус“ започна да забелязва прикритите усмивки и откритите подигравки и разбра, че когато човек е сам, без потекло или власт, той е беззащитен.
Струан забеляза алчността на Роб и Кълъм. „Вярно — каза си той, — но нека бъдем честни. Това правят парите с човека. Погледни себе си! Ти уби осем, не, десет души, за да запазиш богатството. Би убил и сто. Виж какво си принуден да направиш със сина си и брат си.“
— Има нещо, което съм длъжен да разясня и на двамата. Това сребро ми е дадено в заем. Срещу честната ми дума. Отговарям за него пред Джин-куа. Отговарям аз. Не „Ноубъл хаус“.
— Не разбирам, Дърк — каза Роб.
— За какво говориш, татко?
Струан извади една Библия.
— Първо, искам да се закълнете пред светата Библия, че това, което ще чуете, ще остане тайна.
— Необходимо ли е да се заклеваме? — попита Роб. — Разбира се, че на никого няма да кажем.
— Ще се закълнеш ли, Роб?
— Разбира се.