„Е, каза си, може да е било наказание, а може прогонването му да е всъщност израз на обичта на Нобунага. Когато почнах да приказвам, без да мисля, с изражение на всезнайко, той добре ме стресна. Трябва да призная, че да говоря пред другите служители за лошото водоснабдяване и да се обявявам за пренасяне в Комаки, бе неблаговъзпитано“, мислеше си той, докато обикаляше из града. След безсъницата есенното слънце му се струваше ужасно ярко.
Щом видя в далечината къщата на Матаемон, сънливостта сякаш отлетя; избухна в смях и ускори крачка.
— Нене! Нене! — провикна се той.
Това беше махалата на стрелците, а не квартал с внушителни покрити порти и големи домове. Малките, уютни самурайски къщи с огради от пръчки и спретнати градинки отпред мирно се редяха една до друга.
Токичиро имаше навика да говори на висок глас, а когато неочаквано зърна фигурата на своята възлюбена, която не бе виждал от известно време, той замаха с ръце и открито развълнуван се забърза към нея. Всичко се случи така, че сигурно всички къщи в махалата се запитаха какво ли става. Нене се обърна с израз на откровена изненада на лицето.
Смяташе се, че любовта трябва да бъде добре пазена тайна. Когато обаче някой вика толкова силно, че всички махленски прозорци се отварят и дори майка й и баща й вътре в къщи чуват, съвсем естествено е едно младо момиче да се почувства неудобно. Допреди малко Нене стоеше пред портата и с празен поглед се взираше в есенното небе. Щом чу гласа на Токичиро обаче, лицето й стана яркочервено и тя разтреперана се скри зад вратата.
— Нене! Аз съм, Токичиро!
Сега гласът на Токичиро стана дори още по-силен и той изтича при нея.
— Съжалявам, че ви пренебрегнах. Бях много зает със задълженията си.
Нене бе наполовина зад портата, но тъй като той я бе поздравил, по необходимост се поклони изискано.
— Вашето здраве трябва да стои на първо място — каза тя.
— У дома ли е баща ви?
— Не, излезе.
Вместо да го покани вътре, тя се отдръпна малко назад.
— Е, щом господин Матаемон е излязъл… — Токичиро бързо осъзна колко неудобно трябва да се чувства момичето, — … то по-добре да си тръгвам.
Нене кимна, сякаш и тя иска същото.
— Просто минах да попитам, дали Инучийо се е отбивал тук.
— Не, не е — Нене поклати глава, но кръвта нахлу в лицето й.
— Идвал е, нали?
— Не.
— Наистина ли?
Загледан в червените водни кончета наоколо, Токичиро за момент потъна в мисли.
— Въобще ли не е идвал у вас? — главата на Нене клюмна и очите й се напълниха със сълзи. — Инучийо е предизвикал гнева на Негово Височество и напуснал Овари. Чухте ли за това?
— Да.
— От баща си ли научихте?
— Не.
— Е, от кого го чухте тогава? Не, няма смисъл да криете това. Той и аз сме заклети приятели. Каквото и да ви е казал, това няма да промени нищо. Идвал е тук, нали?
— Не. Научих това току-що… от едно писмо.
— Писмо ли?
— Само преди минута някой хвърли нещо в градината пред моята стая. Когато слязох да видя какво е, намерих писмо, увито около един малък камък. Беше от господин Инучийо — гласът й трепереше, докато говори.
Заплака и се обърна с гръб към Токичиро. Беше мислил за нея само като за съобразителна, умна жена, но в крайна сметка тя бе едно момиче.
След това, което бе виждал в тази девойка досега, Токичиро откри още една страна на нейната хубост и чар.
— Ще ми позволите ли да видя писмото? Или е нещо, което не бива да бъде показвано на никого?
При тази молба Нене кротко извади писмото от кимоното си и му го подаде.
Токичиро бавно го отвори. Почеркът без съмнение е на Инучийо. Съдържанието беше просто. На Токичиро обаче писмото казваше много повече, отколкото пише в него.
Посякох, една важна личност и трябва днес да напусна благословената област на господаря Нобунага. Имаше време, когато бях посветил и живота, и съдбата си на любовта. Но, когато поговорихме за това като мъже, решихме, че Вие ще живеете по-добре с Киношита, който е по-добрият от двама ни. Тръгвам и Ви поверявам на него. Покажете, ако обичате, това писмо и на господин Матаемон и много Ви моля да не се тревожите повече. Не съм сигурен дали изобщо ще можем да се срещнем някога отново.
На места буквите бяха мокри от сълзи. Дали са на Нене или на Инучийо? Не, разбра той, бяха неговите.
В Наруми бяха готови за война и наблюдаваха действията на Кийосу. Но годината клонеше към края си, а нямаше знак Нобунага да напада.
Съмнения и подозрения тревожеха бащата и сина Ямабучи. Тяхното притеснение се увеличаваше от още нещо. Не само бяха изменили на Нобунага, но на тях гледаха с подозрение и бившите им съюзници — Имагава от Суруга.