Иеясу бе само на седемнадесет, но вече беше баща. Преди две години, след като встъпи в пълнолетие, Имагава Йошимото бе уговорил брака му с дъщерята на един от своите сродници. Синът на Иеясу се роди предишната, пролет, така че още не бе направил и шест месеца. От стаята, в която бе поставил писалището си, често чуваше плача на бебето. Съпругата му още не се беше възстановила напълно от раждането и продължаваше да стои в стаята за родилки.
Щом чуеше плача на своя новороден син, седемнадесетгодишният баща слушаше гласа на собствената си плът и кръв. Рядко отиваше обаче да види семейството си. Не разбираше онези нежни чувства към децата, за които говорят другите хора. Когато потърсеше в своето собствено сърце това усещане, откриваше, че не просто е отслабено, а и напълно липсва. Като знаеше какъв мъж и баща е, изпитваше съжаление към съпругата и детето си. Всеки път, когато се почувстваше така, обаче, състраданието не бе толкова към неговото собствено семейство, а по-скоро към обеднелите, унизени служители в Окадзаки.
Насилеше ли се да мисли за детето, винаги се натъжаваше. „Скоро ще поеме пътя на този горчив живот и ще изстрада същите лишения като мене.“
На петгодишна възраст Иеясу бе пратен като заложник при рода Ода. Щом обърнеше поглед назад към изпитанията, които бе преживял, не можеше да не съчувства на новородения си син. Тъгата и скръбта на човешкия живот със сигурност не ще го подминат. Тъкмо сега обаче хората виждаха отвън, че той и семейството му живеят в дом, не по-малко разкошен от тези на рода Имагава.
„Какво ли беше това?“ Иеясу излезе на терасата. Някой навън бе дръпнал лозите, които растяха в градината и пълзяха нагоре по кирпичените стени. Пръчките на откъснатия ластар леко потрепваха.
— Кой е? — извика той.
Ако е някой, който върши бели, сигурно ще избяга. Но не можеше да чуе стъпките му. Сложи си чифт сандали и излезе през задната врата в кирпичената стена. Един мъж се бе проснал по очи, сякаш го чакаше. До него лежаха голяма плетена кошница и тояга.
— Джиншичи?
— Много време мина, господарю.
Преди четири години, когато най-сетне получи разрешението на Йошимото, Иеясу се върна в Окадзаки, за да посети гробовете на близките си. По пътя един от неговите служители, Удоно Джиншичи, бе изчезнал. Съжаление се събуди у Иеясу, щом видя кошницата, тоягата и променената осанка на Джиншичи.
— Станал си странстващ свещеник.
— Да, това е удобно прикритие за пътуване из страната.
— Кога пристигна тук?
— Току-що. Исках да ви видя скришом, преди отново да тръгна на път.
— Четири години оттогава, нали? Получавах подробните ти доклади, но след като нямах вест от теб, откакто отиде в Мино, се страхувах за най-лошото.
— В Мино ме завари междуособната война и за известно време предпазните мерки по граничните постове и междинните станции бяха много строги.
— Бил си в Мино значи? Добре трябва да си прекарал там.
— По време на междуособицата останах една година в Инабаяма. Както знаете, сега крепостта на Сайто Досан е разрушена и Йошитацу е господар на цяло Мино. Щом положението се поуспокои, се преместих в Киото и Ечидзен, минах през северните области и продължих до Овари.
— Ходи ли в Кийосу?
— Да, прекарах известно време там.
— Разкажи ми. Макар че съм в Сумпу, мога да се досетя какво ще стане с Мино, но положението на рода Ода не е много лесно за отгатване.
— Да напиша ли доклад и да ви го донеса вечерта?
— Не, не и писмено — Иеясу се обърна към задния вход в кирпичената стена, но изглежда се сети за нещо друго.
Джиншичи бе неговите очи и уши към външния свят. Откакто бе на пет години, Иеясу пребиваваше при рода Ода и после — при Имагава, бродещ изгнаник във вражески области. Живял като заложник, той никога не бе усетил свободата и дори и сега нещата не се бяха променили. Очите, ушите и умът на един заложник са затворени и ако той сам не направи усилия, няма кой да го смъмря или окуражава. При все това или може би заради ограниченията, които от детинство му бяха налагани, Иеясу бе станал извънредно честолюбив.
Преди четири години прати Джиншичи из другите области, за да може да разбере какво става там — ранен признак на надигащата се у него амбиция.
— Тук ще ни видят, а ако разговаряме в къщата, служителите ми ще станат подозрителни. Да идем там — и с широки крачки Иеясу се отдалечи от жилището.
Домът на Иеясу бе в един от най-тихите квартали на Сумпу. Като вървяха малко по-надалеч от кирпичената стена, двамата стигнаха до брега на река Абе. Когато Иеясу бе дете и неговите служители го носеха още на гърбовете си, щом кажеше, че иска да излезе да си поиграе, го водеха тъкмо на тази река. Водите на реката течаха като че безспир и нейните брегове сякаш никога не се променяха. Това събуди спомени у Иеясу.