Това беше всичко. Думата „обичайна“ обаче бе таен знак, добре познат на Иеясу. Тя означаваше, че Йошимото се среща със своите военачалници, за да обсъдят похода към столицата.
— Къде е вестоносецът?
— Вече си тръгна. Ще отидете ли в Двореца, господарю?
— Да — отвърна замислен Иеясу.
— Мисля, че господарят Йошимото всеки миг ще обяви своя поход към столицата.
Хейшичи неволно бе подслушал важния военен съвет, където този въпрос беше засяган на няколко пъти. Вгледа се внимателно в лицето на Иеясу. Онзи промълви някакъв отговор, сякаш това не го занимава.
Преценката на рода Имагава за силата на Овари и Нобунага бе много по-различна от това, което доложи Джиншичи. Йошимото възнамеряваше да поведе към столицата огромна войска, съставена от отряди на областите Суруга, Тотоми и Микава и очакваше в Овари да срещнат съпротива.
— Ако настъпим с голяма войска, Нобунага ще се предаде без кръвопролитие.
Такова бе повърхностното мнение, изразено от някои от членовете на военния съвет, но макар Йошимото и неговите съветници, в това число Сесай, да не оценяваха Нобунага толкова ниско, никой от тях не приемаше Овари толкова на сериозно като Иеясу. Веднъж преди време той даде своето мнение по това, но всички му изсмяха. В крайна сметка Иеясу бе заложник, и то млад, и имаше съвсем нищожна тежест между началниците на войската.
„Дали трябва да отварям въпрос за това или не? Дори и да настоявам…“
С писмото на Сесай пред себе си, Иеясу бе потънал в размисъл, когато една стара придворна дама на съпругата му се обърна с разтревожен израз на лицето към него.
— Господарката е в ужасно настроение — каза тя и го подкани съвсем за малко да отиде при нея.
Съпругата на Иеясу бе жена, която не мислеше за друго, освен за себе си. Беше изцяло безразлична както към държавните дела, така и към положението на своя мъж. Нищо друго не проникваше в нейния ум, освен собственото й ежедневие и проявите на внимание от страна на съпруга й. Възрастната придворна добре разбираше това и щом видя, че Иеясу още разговаря със своя служител, зачака с мълчаливо неудобство, докато една друга прислужница не влезе и прошепна нещо на ухото й. Старата дама нямаше какво повече да стори. Тя отново ги прекъсна с думите:
— Простете, господарю… Ужасно съжалявам, но Нейно Височество е много раздразнителна — поклони се на Иеясу и плахо го подкани още веднъж да побърза.
Иеясу знаеше, че това положение създава на прислугата на жена му повече тревоги, отколкото на всички останали, а и сам бе човек търпелив.
— Ах, да — каза той, като се извърна и после продължи към Хейшичи: — Е, уредете каквото е нужно и като стане време, елате да ми кажете.
Изправи се на крака. С вид, сякаш са били избавени, жените със ситни стъпки се завтекоха пред него.
Вътрешната част на дома бе на известно разстояние, така че не бе необяснимо защо съпругата често копнее да го види. Като мина през множеството извивки на централния и издигнатия коридор, той най-сетне стигна до частните покои на жена си.
В деня на сватбата дрехите на съпруга — бедния заложник от Микава — не можеха да се сравняват с разкоша и блясъка на облеклото на господарката Цукияма, осиновена дъщеря на Имагава Йошимото. „Микавеца“ — познат с това прозвище, бе предмет на пренебрежение от страна на рода Имагава. А като живееше така горда в своите усамотени покои, жена му презираше служителите от Микава, но обсипваше своя съпруг с цялата преданост на себичната си, сляпа обич. Бе също и по-възрастна от Иеясу. Ограничавана от плиткия им семеен живот, господарката Цукияма не смяташе мъжа си за много повече от един покорен младеж, който дължи своето съществувание на Имагава.
След като на пролетта след сватбата им роди, тя стана още по-себична и неразумна. Всеки ден неговата съпруга му даваше урок по търпение.
— О, станали сте. Малко по-добре ли се чувствате?
Иеясу погледна жена си и докато говореше, се накани да отвори плъзгащата се врата. Помисли си, че ако позволи на болната да зърне красотата на есенните багри и небето, настроението й може да се разведри.
Господарката Цукияма бе излязла от стаята за болни и сега седеше в средата на приемната със студен израз на оловното си лице. Свъси вежди докато казваше:
— Оставете затворено.
Не бе досущ красавица, но нейната кожа, както може да се очаква от жена, отраснала в облагодетелстваната среда на богато семейство, бе изискано бледа. И още, както лицето, така и върховете на пръстите й бяха почти прозрачно бели, може би вследствие на първото раждане. Държеше ръцете си прилежно свити в скута.
— Седнете, господарю. Бих искала да ви попитам за нещо.