Това бе последният военен съвет. Сесай, Иеясу и служителите си тръгнаха. На връщане бе непрогледен мрак — в Сумпу не гореше нито една светлинка.
— Няма какво да направим, освен да се молим на небето за сполука — промълви Сесай.
С възрастта дори и просветеният ум отново оглупява.
— Колко е студено — оплака се монахът, но нощта не беше такава, че човек да я вземе за студена.
Когато по-късно си спомниха този миг, решиха, че тъкмо оттогава насетне болестта на игумена се е влошила. Това бе последната нощ, в която нозете на Сесай въобще стъпваха по земята. Той умря тихо сред есенната самота, без никой да забележи.
От средата на зимата сблъсъците по границата сякаш замряха, но всъщност това бе сезонът, в който се събират сили за още по-широки действия. На следващата година зимният ечемик в плодородните ниви на крайбрежните области израсна нависоко. Черешовият цвят се ронеше по земята, а мирисът на младите, току-що покарали листа се носеше в небето.
Настъпи лято. Йошимото издаде от Сумпу заповед до войската да настъпи към столицата. Цял свят ококори очи в удивление пред огромното число и великолепното военно облекло на отрядите на Имагава. И заповедта накара малките и слаби области да се свият от страх. Посланието бе ясно и кратко:
Тези, които попречат на настъплението на войската ми, ще бъдат сразени. Онези, които я посрещнат радушно, ще бъдат зачитани.
След Празника на младежите наследникът на Йошимото, Уджидзане, остана да управлява в Сумпу и на дванадесетия ден на Петия месец главната войска, в изрядно снаряжение, потегли сред възгласите на народа на поход. Гледката на величествените воини, чийто блясък съперничеше с този на слънцето, приличаше на ярко изрисуван с картини развит свитък — флагове, знамена, бойни хоругви, въоръжение и доспехи. Войската навярно броеше двадесет и пет-двадесет и шест хиляди души, но нарочно я обявиха за четиридесетхилядна.
На петнадесети първите отряди влязоха в граничния град Чирю, а на седемнадесети наближиха Наруми и опожариха селата в тази част на Овари. Времето без прекъсване бе хубаво и топло. Браздите в ечемичените ниви и покритата преди с цветя земя бяха изсъхнали до бяло. Тук-там в синьото небе се издигаше дима на горящи села. Ала от областта на Ода не се чуваше и един пушечен изстрел. На селяните бе предварително наредено да се изтеглят и да не оставят нищо за настъпващите Имагава.
— Ако продължава тъй, крепостта Кийосу също ще бъде празна!
Сред еднообразието на тези мирни, равни пътища военачалниците и хората на Имагава усетиха тежината на доспехите си.
Тази вечер вътре в крепостта Кийосу лампите блестяха сред приглушения говор на обитателите. Приличаха на светлини, запалени тъкмо преди идването на страховита буря. Дърветата в двора на крепостта не трепваха и напомняха за странната неподвижност в самата среда на тайфун. А отвътре още не идваха никакви нареждания за обитателите на града. Нямаше заповед за оттегляне, за приготовление за обсада или по липса на каквото и да е друго, поне някакво успокоително известие. Търговците както обикновено отваряха магазините. Занаятчиите както винаги вършеха своята работа. Дори и селяните обработваха нивите си. Отпреди няколко дни обаче движението по пътищата бе спряло.
Градът малко поопустя. Ширеха се слухове.
— Чух, че Имагава Йошимото настъпва на запад с войска от четирийсет хиляди души.
Винаги, щом се срещнеха, неспокойните обитатели се залавяха за предположения относно бъдещата си съдба:
— Чудя се как ли господарят Нобунага възнамерява да защити града?
— Просто няма начин. Както и да го погледнеш, нашите отряди не възлизат дори и на една десета от силите на Имагава.
И посред всичко това виждаха военачалниците на рода един подир друг да преминават през града. Някои напускаха крепостта, за да отидат в окръзите, които оглавяват, но неколцина изглежда пребиваваха горе за постоянно.
— Навярно обсъждат дали да се предадат на Имагава или да заложат оцеляването на рода и да се бият.
Такива бележки на обикновените хора се отнасяха за неща, на които те не можеше да са свидетели, но обикновено не бяха далече от истината. Всъщност, през последните дни тъкмо този въпрос на няколко пъти поред бе ставал предмет на спор в крепостта. На всяко съвещание военачалниците се разделяха на две.
Защитниците на „сигурната линия“ и „оцеляването на рода преди всичко“ твърдяха, че най-разумно ще е да се предадат на Имагава. Спорът обаче не продължи дълго. Нобунага вече бе взел решение.