От един от краищата на потиснатото множество се чу гласът на потопен в скръб старец:
— Взели сте мъжествено решение, ала не трябва да мислите, че единственият открит за самурая път е да умре славно в битка. Не трябва ли отново да премислите? Е, дори и да ме нарекат страхливец, твърдя, че още има какво да се обсъжда, само и само да спасим рода.
Беше Хаяши Садо, мъжът с най-дълга служба между тях. Заедно с Хирате Накацукаса, който със самоубийството си бе накарал Нобунага да се сепне, това беше единият от тримата старши служители, на които умиращият Нобухиде бе наредил да се грижат за Нобунага. И единствен от тези трима бе още жив. Думите на Хаяши се ползваха със съчувствието на всички мъже тук. И всички те мълчаливо се молеха Нобунага да вземе присърце казаното от стареца.
— Кое време е сега? — попита Нобунага и смени темата.
— Часът на плъха — отвърна някой от съседната стая.
Думите бавно заглъхнаха, нощта се сгъсти и върху всички им сякаш се спусна печал.
Най-сетне Хаяши се просна по очи, склони своята бяла глава до пода и заговори пред Нобунага:
— Премислете това още веднъж, господарю. Нека да започнем преговори. Умолявам ви. На сутринта навярно всичките ни хора и укрепления ще бъдат залети от силите на Имагава и сигурно ще претърпят непоправимо поражение. Наместо това, едни мирни преговори, да ги обвържем с мирни преговори само минути преди…
Нобунага го изгледа.
— Хаяши?
— Да, господарю.
— Ти си стар и трябва да ти е трудно да седиш дълго време. Обсъждането тук приключи, а часът напредва. Върви си и се наспи.
— Това вече е прекалено… — простена Хаяши, облят в сълзи.
Плачеше, понеже смяташе, че родът преживява своите последни дни. В същото време скърбеше, че го смятат за безполезен старец.
— Щом сте дотам решен, няма да кажа нищо повече за намерението ви да се биете.
— И недей!
— Изглежда, сте непоклатим в желанието си да оставите крепостта и да се сражавате, господарю.
— Така е.
— Силите ни са слаби — по-малко от една десета от тези на врага. Да излезем да се бием на открито би ни дало шанс под едно на хиляда. Ако се затворим зад стените на крепостта, би трябвало да можем да измислим някакъв план.
— План ли?
— Успеем ли дори за две седмици или месец да препречим пътя на Имагава, бихме могли да пратим в Мино или Кай вестоносци и да помолим за подкрепления. Що се отнася до други начини, край вас има немалко изобретателни хора, които знаят как се тормози враг.
Нобунага се засмя толкова силно, че звукът отекна в тавана.
— Хаяши, това са средства при обикновени обстоятелства. Мислиш ли, че това са обикновени обстоятелства за рода Ода?
— Надали има нужда да отговарям.
— Дори да можехме да продължим живота си с петдесет дни, една крепост, която не може да бъде задържана, просто не може да бъде задържана. Кой обаче беше казал: „Посоката на нашата съдба остава винаги неведома“? Като си помисля за това, ми се струва, че сега сме на самото дъно на изпитанието. А изпитанието е интересно. Неприятелят ни, разбира се, е огромен. И все пак това може да е мигът, който съдбата ми дава веднъж за цял живот. Нима трябва да се затворим напусто в тази мъничка крепост и да се молим за дълъг, но безчестен живот? Мъжете се раждат, за да умират. Този път посветете живота си на мен. Заедно ще излезем на конете под ясносиньото небе и ще срещнем своята смърт като истински войни.
Щом свърши с речта, Нобунага бързо смени тона си.
— Е, никой няма вид да е спал достатъчно — на устните му се появи пресилена усмивка. — Наспи се и ти, Хаяши. Всеки трябва да поспи малко. Сигурен съм, помежду ни няма никой толкова страхлив, че да не може да заспи.
След тези думи щеше да бъде срамно да не си легнат. А и всъщност сред служителите нямаше човек, който през последните две нощи да е спал както подобава. Нобунага бе единственото изключение. Той спеше нощем и си дремваше дори през деня — не в спалнята, а където му попадне.
Хаяши промълви нещо почти в израз на примирение, поклони се на своя господар и на другарите си по служба и се оттегли.
Като изваждани зъби, всички мъже един по един започнаха да стават и да си тръгват. Накрая в широката зала за приеми остана само Нобунага. В крайна сметка той изглеждаше дори доста безгрижен. Когато се обърна, видя зад себе си двама оръженосци, които спяха, облегнати един на друг. Единият от тях, Тохачиро, тази година навършваше едва тринадесет. Беше по-малък брат на Маеда Инучийо. Нобунага го повика.