— Влез — каза Нобунага с все още застинали в движението на танца ръце. — Човек с късмет си ти, Нагато. Ти си единственият, който ще може да наблюдава моя прощален танц с този живот. Трябва да е доста добра гледка.
Щом Нагато разбра какво прави господарят му, той се засрами от собствените си съмнения и крадешком се измести към един от ъглите на стаята.
— Че мога единствен сред служителите на моя господар да бъда свидетел на най-важния танц в живота му, е късмет, който твърде много надхвърля ниското ми положение. И все пак бих помолил за разрешението ви сам да изпея нещо за сбогуване с този свят.
— Можеш да пееш ли? Хубаво. Почни от начало, Саи.
Придворната дама замълча и леко склони глава заедно с барабана. Нагато бе разбрал, че като говореше за танц, Нобунага имаше предвид „Ацумори“.
Докато Нагато припяваше, многобройните години служба, като се започне от младостта на Нобунага, преминаха пред очите му. Съзнанието на певеца се сля с това на танцуващия. Сълзи заблестяха под светлината на лампата по бялото лице на Саи, която удряше барабана. Тази сутрин свиреше с повече умение и чувство от обикновено.
Нобунага хвърли своето ветрило на земята и извика:
— Това е смъртта!
Щом надяна доспехите си, добави:
— Ако чуеш, че съм бил убит, Саи, незабавно подпали крепостта. Нека гори, докато не остане и следа от нея.
Тя остави барабана и като прилепи длани към пода, без да вдига поглед отвърна:
— Да, господарю.
— Нагато! Надуй раковината!
Нобунага обърна поглед към кулата, където живееха неговите прелестни дъщери, после към погребалните плочки на предците си.
— Сбогом — каза той с дълбоко чувство.
После пристегна връзките на шлема и се завтече навън.
Раковината, призоваваща отрядите на битка, прозвуча в тишината на предутринния мрак. Светлината на мъничките звезди ярко блестеше през пролуките в облаците.
— Господарят Нобунага отива на война!
Един слуга разнасяше тези думи за изненада на самураите, които в бързината се блъскаха в него.
Мъжете в кухнята и твърде старите за да се бият воини, които щяха да останат да пазят крепостта, се спуснаха към портата да изпроводят другарите си. Лесно можеше да се преброи колко души остават в крепостта Кийосу — по-малко от четиридесет-петдесет. Ето доколко не достигаха мъже — както вътре в крепостта, така и редом с Нобунага.
Конят, който той яздеше този ден, носеше името Цукинова. На портата тъмният вятър шумолеше в младите листа, а светлините на фенерите трепкаха. Нобунага се метна с един скок върху седефеното седло и запрепуска към главната порта. Пискюлите по доспехите му и дългата сабя се друсаха от ездата.
Оставащите в крепостта се самозабравиха и като се проснаха на земята, почнаха да викат. Нобунага каза няколко думи за сбогом на тези стари мъже, които толкова години му бяха служили. Жалеше воините и дъщерите си, които губеха и крепост, и господар. Без сам да съзнава, сълзи овлажниха очите му.
През времето, докато Нобунага стискаше своите парещи клепачи, Цукинова вече като вихър излетя от крепостта срещу зората.
— Господарю!
— Господарю!
— Чакайте!
Господарят и слугите му не бяха повече от шестима конници. И както обикновено, служителите се напрегнаха да не изостават. Нобунага не обръщаше поглед назад. Врагът бе на изток; съюзниците им също бяха на бойната линия. Докато стигнат мястото, където ще умрат, слънцето вече ще се е изкачило високо на небето. Като препускаше напред, Нобунага си мислеше, че от гледна точка на вечността, да си се родил в тази област и да се завърнеш в пръстта й не означава нищо.
— Хо!
— Господарю! — извика внезапно някой от една пресечка в града.
— Йошинари? — провикна се той в отговор.
— Да, господарю.
— И Кацуие?
— Тук съм, господарю.
— Бързи сте били! — похвали ги Нобунага и като се изправи на стремената си, попита: — Колко сте на брой?
— Сто и двадесет конника начело с Мори Йошинари и осемдесет — с Шибата Кацуие, значи около двеста. Забавихме се, за да ви придружим.
Между стрелците на Йошинари стоеше и Матаемон, а Токичиро също бе в тълпата, начело на тридесет пехотинци.