Нобунага веднага го забеляза. Маймунката е също тук. Огледа от гърба на коня си двестате развълнувани войници. „Такива хора ме следват“, помисли си той и очите му заблестяха. В сравнение с бушуващите вълни на четиридесетхилядния враг собствените му войници бяха не повече от малък кораб или шепа пясък. Ала Нобунага бе достатъчно дързък, за да се запита: „Чудя се дали Йошимото има със себе си мъже като тези тук“. Беше горд и като военачалник, и като мъж. Дори да бъдат разбити, неговите хора няма да са умрели напразно. Със собствените си гробове ще оставят следа върху тази земя.
— Почти съмва. Да вървим! — и Нобунага посочи напред.
Щом конят му се понесе в галоп по пътя за Ацута на изток, двестате войници потеглиха като облак и се врязаха в утринната мъгла, паднала чак до стрехите на къщите от двете страни на пътя. Нямаше нито ред, нито чин. Всеки бе сам за себе си. Обичайно бе, когато господарят на една област отива на война, простите хора да спират работа, да помитат пред къщите си и да изпровождат отрядите. Войниците преминаваха по пътя с развети знамена и хоругви. Самият пълководец с гордост показваше достойнството и властта си. И те вървяха към полето на боя с шест стъпки на един удар на барабана и с целия блясък и мощ, които можеше да сбере областта им. Нобунага обаче бе напълно безразличен към такава празна показност. Спуснаха се напред така бързо, че не можаха да се подредят в стройни редици.
Щяха да се бият до смърт. Нобунага ги поведе с изражение, което сякаш гръмко заявяваше: „Който желае да идва, нека дойде!“. Нямаше изоставащи. Напротив, докато напредваха, редиците им растяха. Тъй като призивът на оръжие бе внезапен, тези, които не се бяха приготвили навреме, сега тичешком се присъединяваха към тях от страничните улици и улички или ги настигаха изотзад.
Шумът от стъпките и гласовете им събуди тези, които спяха в ранните часове на утрото. Селяни, търговци и занаятчии отваряха врати покрай пътя и хора със сънени погледи се провикваха:
— Битка!
Може по-късно да са се досетили, че мъжът, който препускаше начело в утринната мъгла, е бил техният господар Ода Нобунага. Сега обаче никой не забелязваше това.
— Нагато! Нагато!
Нобунага се обърна на седлото си, но Нагато не беше там, а на около петдесет крачки назад в навалицата. Тези, които го следваха отзад с допрени врат до врат коне, бяха Кацуие и Йошинари. В началото на Ацута към тях се бяха присъединили още мъже.
— Кацуие! — викна Нобунага. — Скоро ще видим голямата порта на светилището. Спри отрядите навън пред нея. Дори и аз няма да тръгна, без да съм казал молитва.
Почти в същата минута спря своя кон пред главната порта. Скочи чевръсто на земята и чакащият го главен жрец заедно с още двадесетина прислужници се спусна напред и хвана поводите на животното.
— Благодаря, че сте излезли да ме посрещнете. Дойдох да кажа молитва.
Първосвещеникът го поведе напред. Пътеката към светилището, обточена с високи дървета, бе влажна от капчиците мъгла. Главният жрец застана пред свещения извор и прикани Нобунага да се пречисти. Онзи взе кипарисовия черпак, изми си ръцете и оплакна уста. После загреба още един пълен черпак и го изпи на една глътка.
— Вижте! Добър знак!
Нобунага вдигна поглед и се обади достатъчно силно, че да го чуят отрядите му. Посочи към небето. Най-сетне се бе пукнала зората. Клоните на всичките стари дървета се бяха обагрили от утринното слънце в червено и ято врани лудо грачеше.
— Свещените врани!
Самураите редом с Нобунага вдигнаха поглед заедно с него.
Между това първосвещеникът, също в пълно бойно снаряжение, се бе изкатерил до светая-светих. Нобунага седна на една рогозка. Жрецът донесе върху малка дървена подложка саке и го поднесе в негледжосана глинена чашка. Нобунага пресуши чашката, плесна шумно с ръце и каза молитвата си към боговете. Хората му склониха глави и докато се молеха, притвориха очи, за да станат сърцата им огледала, които да отразят божествените образи.
Преди още Нобунага да бе напуснал светилището Ацута, от войниците, които тичешком го бяха настигнали, броят на неговата войска бе нараснал почти на хиляда. Излезе навън през южната порта и отново възседна коня си. Беше се появил в Ацута като вихър, ала сега, когато си тръгваше, забави крачката и тръгна много по-спокойно. Клатеше се на седлото, което бе яхнал странично, хванал с ръце пръстените отпред и отзад.
Утрото вече се бе пукнало и привлечени от шума на надпреварващи се едно друго конски копита, селяните от Ацута наизлизаха заедно с жените и децата пред къщите и по кръстовищата, за да гледат.
Щом разбраха, че това е Нобунага, всички с изумен вид си зашепнаха: