След като изслуша известието, Нобунага извика:
— Тохачиро.
Маеда Тохачиро бе още момче и почти се губеше в голямата тълпа войни. Щом Нобунага го призова, отвърна със силен вик и се приближи към него с бодра мъжественост.
— Да, господарю?
— Подай ми броеницата, Тохачиро.
Тохачиро бе положил големи усилия да не изпусне броеницата на своя господар. Беше я завил в парче плат и здраво си го бе превързал през доспехите. Сега бързо го развърза и я подаде на Нобунага. Онзи взе броеницата и сам я окачи през рамо, така че да пресича гърдите му. Бе нанизана от големи, сребристи на цвят мъниста и правеше неговото светлозелено мъртвешко наметало да изпъква още по-величествено.
— Ах, колко тъжно е това. И Иио, и Сакума са преминали на другия свят. Как бих искал да можеха да видят моите подвизи.
Нобунага се изпъна на седлото и сключи ръце в молитва.
Черният пушек от Вашидзу и Маруне пърлеше небето като дим от погребална клада. Мъжете мълчаливо гледаха. За минута Нобунага втренчи поглед в далечината, после изведнъж се обърна, удари по седлото и почти в изстъпление извика:
— Днес е деветнайсети. Този ден ще бъде годишнината на моята смърт, тъй както и на вашата. Доходите ви бяха малки и днес срещате своята воинска съдба, без въобще да сте познали сполуката. Такава трябва да е участта на тези, които ми служат. Ала онези, които ме последват само още на една крачка, ще ми отдадат живота си. На които този живот е още скъп, може без срам да си тръгнат.
В един глас началниците и войниците отвърнаха:
— Никога! Сам ли да умре нашият господар?
Нобунага продължи:
— Тогава ще отдадете ли всички живота си на глупец като мене?
— Дори не трябва да питате — отговори един от военачалниците.
Нобунага плесна здраво коня си.
— Напред! Имагава са точно пред нас!
Яздеше начело на отрядите, но бе скрит от прахта на цялата препускаща напред войска. Сред този прах неясният образ на яздещия мъж изглеждаше някак неземен.
Пътят пресичаше една клисура и минаваше през нисък проход. С наближаването на областната граница земята ставаше неравна.
— Ето я!
— Това е Танге! Крепостта Танге — заговориха един на друг войниците, докато с труд си поемаха дъх.
Крепостите Маруне и Вашидзу вече бяха паднали, така че се бяха тревожили за съдбата и на Танге. Сега очите им светнаха. Танге продължава да се държи и защитниците й са още живи.
Нобунага стигна с препускане в крепостта и се обърна към началника й:
— Защитата на това малко укрепление е вече без полза, значи можем да оставим така или иначе врага да го заеме. Другаде е надеждата на нашата войска.
Гарнизонът на Танге се присъедини към настъпващата армия на Нобунага, която без почивка се забърза напред към крепостта Дзеншоджи. Веднага щом гарнизонът там разбра, че идва Нобунага, всички нададоха вик. Но това надали беше поздрав — по-скоро приличаше на плач и жално треперене.
— Дойде!
— Господарят Нобунага!
Нобунага бе техен господар, но не всички знаеха що за пълководец е. Това, че е дошъл сам до този откъснат граничен пост, където току-що всички бяха решили да умрат, надминаваше очакванията им. Сега бяха сякаш дарени с нов живот и готови да загинат под знамето на своя господар. В същото време Нобунага бе настигнат от Саса Наримаса, потеглил преди в посока към Ношидзаки и събрал дружина от над триста ездачи.
Нобунага свика своите войници на едно място и им заповяда да се преброят. На сутринта, когато излизаха на коне от крепостта, господарят и придружителите му бяха само шест или седем души. Сега войската броеше близо три хиляди. На всеослушание обявиха, че са най-малко пет хиляди мъже. Нобунага се замисли над това, че пред него е всъщност цялата войска от владенията му, които покриват половината област Овари. Без гарнизони или резерви, тези мъже съставляваха пълната сила на рода Ода.
Доволна усмивка се появи на устните му. Четиридесетте хиляди души на Имагава бяха сега на хвърлей камък разстояние и за да огледат тайно разположението и духа им, отрядите на Ода прикриха флаговете и знамената си и от ръба на планината хвърлиха поглед пред себе си.
Поделението на Асано Матаемон се събра на северния склон, малко встрани от главната част на войската. При все мъжете да бяха стрелци, днес битката нямаше да изисква лъкове и стрели и те носеха копия. Малката група от тридесет пехотинци начело с Токичиро също бе при тях и щом предводителят нареди на хората да починат, Токичиро предаде заповедта на своите собствени войници.