В отговор на това тези си поеха дълбоко дъх и изпопадаха по тревата в сянката на планината.
Токичиро изтри потното си лице с мръсна кърпа.
— Хей! Ще ми подържи ли някой копието?
Подчинените му тъкмо бяха седнали, но един от тях извика:
— Да, господине — стана и взе оръжието.
После, щом Токичиро се заотдалечава, мъжът тръгна след него.
— Няма нужда да идваш.
— Къде отивате, господине?
— Нямам нужда от помощ. Ще се облекчавам и няма да мирише много добре.
Със смях той се изгуби в някакъв гъсталак покрай тесния скалист път. Навярно сметнал, че Токичиро се е пошегувал, войникът остана за малко прав, вперил поглед в посоката, в която онзи тръгна.
Токичиро слезе малко надолу по южния склон, като се оглеждаше, докато намери подходящо място. Развърза пояса си и приклекна. Отрядите бяха потеглили тази сутрин така бързо, че едва бе имал време да сложи доспехи, но със сигурност не и да се облекчи. И дори докато бързаха от Кийосу към Ацута и Танге, ако спираха да починат някъде, първата му мисъл бе, досущ като в ежедневния живот, да се облекчи. И така, за него сега бе голямо удоволствие да се погрижи под ясносиньото небе за своите телесни нужди.
Дори и тук обаче правилата на бойното поле не допущаха нехайство. Много често, когато две войски стоят една срещу друга, случваше се вражески съгледвачи да се отдалечат от своя лагер и щом открият някой да си разтоварва червата, полу на шега да го застрелят. Значи, докато се заглеждаше нагоре в небето, Токичиро не можеше да бъде изцяло спокоен. Насочеше ли поглед към подножието на планината, различаваше там реката да се точи като пояс, за да се влее при полуострова Чита в морето. Можеше да види и единствения белеещ се път, който се виеше покрай източния бряг на юг.
Вашидзу беше в гористата област на север от този път и навярно вече бе изгоряла до основи. В полята и из селата се виждаха множеството дребни, подобни на мравки, очертания на хора и коне.
— Наистина са много.
Може би понеже Токичиро бе част от войската на една малка област, но щом видя размера на врага, в ума му от само себе си изникна готовият израз „като облаците и мъглата“. И като си помисли, че тази войска е само една част от вражеските сили, не се изненада, че Нобунага е решен да умре. Но не, това не засяга просто някого другиго. Облекчаването на червата е навярно последното, което върши на този свят.
„Странни са хората. Чудя се, дали утре ще съм още жив.“ Докато се бе замисли за такива неща, Токичиро внезапно усети, че някой се изкачва от блатото долу по планината.
„Врагът?“ Бидейки близо до бойното поле, това бе неосъзната, почти инстинктивна реакция и сега той се запита дали не може да е вражески съгледвач, който опитва да се промъкне зад стана на Нобунага. Щом си върза бързешком пояса и се изправи, лицето на изкатерилия се от блатото мъж внезапно се срещна с неговото и двамата останаха втренчени право един в друг.
— Токичиро!
— Инучийо!
— Какво правиш тук?
— А ти какво правиш?
— Чух, че господарят Нобунага е излязъл в поход и е решен да умре и дойдох да загина заедно с него.
— Радвам се, че си дошъл.
С буца в гърлото Токичиро протегна ръка на своя стар приятел. Безброй чувства бяха сбрани между стиснатите ръце на мъжете. Доспехите на Инучийо бяха великолепни. От лакираните пера до дантелите, те бяха нови и ярко лъщяха. На гърба му бе закрепено знаме с рисунка на сливов цвят.
— Добре изглеждаш — рече с възхищение Токичиро.
Изведнъж си спомни за Нене, която бе оставил там назад. Насила върна обаче мислите си към Инучийо.
— Къде беше досега?
— Чаках да дойде времето.
— Когато господарят Нобунага те прогони, не си ли помисли да служиш на друг род?
— Не, никога не съм делил верността си на две. Дори след като бях пропъден, усетих, че наказанието на господаря Нобунага ме е очовечило и съм му благодарен за това.
Очите на Токичиро се наляха със сълзи. Инучийо знаеше, че днешната битка ще е славната гибел на целия род Ода и Токичиро бе непоносимо щастлив от това, че неговият приятел е дошъл тук с желанието да умре заедно със своя предишен господар.
— Разбирам. Виж, Инучийо, сега господарят Нобунага за първи път днес почива. Това е моментът. Ела.
— Почакай, Токичиро. Няма да се явявам пред господаря.
— Защо не?
— Намерението ми не беше да идвам тук във време, когато господарят Нобунага няма да се разгневи на кой да е от войниците си и никак не бих искал служителите да ме видят в такава светлина.