— Какво говориш? Всички тук ще умрат. Не дойде ли тук с желание да загинеш пред знамето на своя господар?
— Точно така.
— Тогава не се тревожи. Одумването е за живите.
— Не, по-добре ще е да умра, без да казвам нищо. И, прости ли ми господарят Нобунага или не, това е моето най-съкровено желание. Токичиро?
— Да?
— Ще ме скриеш ли за малко в твоята дружина?
— Това въобще не е трудност, но аз водя трийсет души пехотинци. Ще се открояваш.
— Ще отида тъй.
Покри главата си с нещо, прилично на конски чул и се промъкна между Токичировите войници. Повдигнеше ли се на пръсти, можеше ясно да види Нобунага. И можеше да чуе как неговият висок глас глъхне и се засилва от вятъра.
Като ниско полетяла птица към Нобунага от неочаквана посока се приближаваше самотен конник. Онзи забеляза мъжа по-рано от всички останали и мълчаливо почна да го наблюдава. Докато цялата войска обърне поглед в неговата посока, мъжът се приближи още и още.
— Какво има? Вест ли носиш?
— Главните сили на Имагава, отрядите начело с Йошимото и неговите военачалници, току-що смени посоката си и потегли към Окехадзама!
— Какво? — запита Нобунага с блеснал поглед. — Тогава значи Йошимото е поел пътя за Окехадзама, без да свърне към Одака?
Преди да е успял да свърши, се надигна вик:
— Вижте! Иде още един!
Ездач, после втори — това бяха съгледвачи на войските на Нобунага. Мъжете затаиха дъх, докато ездачите шибаха конете си към лагера. В добавък към предишните известия, те осведомиха Нобунага за продължаващия обрат на събитията.
— Главните сили на Имагава свърнаха към Окехадзама, но тъкмо сега се разпръснаха на едно място малко над Денгакухадзама, южно встрани оттам. Пренесли са щаба си и изглежда, като че дават почивка на отрядите. Господарят Йошимото е точно в средата.
За миг Нобунага замълча. Очите му блестяха като остриета на саби. Смърт. Бе мислил само за смърт. Всецяло, в пълната тъмнина, самоотвержено. Единственото му желание бе да умре, както умират мъжете. От сутринта бе препускал яростно, докато слънцето се качи високо в небето. Сега изведнъж, като единствен лъч светлина, пробил облаците, в съзнанието му проблесна възможността за победа.
„Ако нещата тръгнат на добре…“
Истината бе, че до тази минута не вярваше в победата, а тя е единственото, за което се сражава един воин.
В ума на човека като безкраен поток от мънички мехурчета се явяват и изчезват парченца от мисли и животът му бива извайван миг по миг. Чак до минутата на смъртта човешките думи и дела се решават от тази верига отломъци. Мисли, които могат да унищожават. Един ден в неговия живот се гради според това дали ще приеме или ще отхвърли тези проблясъци на вдъхновение.
При обикновени обстоятелства има време зряло да премислиш своя избор, но съдбоносният момент в живота идва без предупреждение. Щом настъпи решителният миг, наляво ли трябва да се върви или надясно? Сега Нобунага бе между тези два пътя и без да съзнава, изтегли съдбоносната сламка.
Разбира се нравът и възпитанието казаха в решаващата минута своето и му попречиха да хване грешната посока. Устните му бяха здраво стиснати. И имаше все пак нещо, което искаше да каже.
Изведнъж един от служителите извика:
— Сега е времето, господарю! След като е превзел Вашидзу и Маруне, Йошимото си мисли, че ни знае силата. Сигурно е пълен с гордост от бързия успех на своята войска. Тържествува от победата и оставя бойния дух да пада. Ето я сгодната минута! Ако нападнем с изненада стана на Йошимото, победата ни е сигурна.
Нобунага се присъедини към напрегнатия глас на мъжа:
— Така е! — викна той и плесна по седлото. — Точно това и ще направим. Ще взема главата на Йошимото. Денгакухадзама е право на изток.
Военачалниците бяха обаче объркани и след като чуха вестите на съгледвачите — пълни с подозрения и се опитаха да възпрат несъзнателния порив на Нобунага.
Но той не желаеше да ги слуша.
— Грохнали старци! За какво бръщолевите? От вас се иска само да тръгнете след мен. Вляза ли в огъня, трябва да влезете и вие. Готов ли съм да вървя по водата, ще ме последвате и там. Ако не искате, стойте настана и ме гледайте.
Като завърши със съвсем кратък студен смях, Нобунага величествено изправи коня си на задните крака и препусна към първите редици на войската.
Пладне. В занемялата планина не се чуваше и една птица. Вятърът бе замрял и палещото слънце изгаряше сякаш всичко под небосвода. Листата здраво се бяха затворили или се сбръчкваха като сушен тютюн.
— Насам!
Един войник бягаше начело на малка група хора по тревистия склон.