— Вдигнете завесата.
На едно място войници разчистваха с коси шубрака, други развиваха платна и ги връзваха за клоните на близките борове и черници. След минути бяха издигнали шатрата, което щеше да служи за временен щаб на Йошимото.
— Йуу! Адска жега! — възкликна един от мъжете.
— Казват, че не ставало често толкова горещо!
Мъжете избърсаха потта си.
— Виж, целият съм в пот. Дори кожата и желязото на бронята ми така са се нагрели, че не можеш ги пипна.
— Ако си сваля доспехите да се попроветря малко, бих се почувствал по-добре. Но военачалниците, мисля, скоро ще пристигнат.
— Е, да си починем само за малко.
На покрития с трева хълм имаше съвсем малко дървета и войниците седнаха заедно под сянката на едно голямо камфорово дърво. След кратка почивка се поразхладиха.
Хълмът Денгакухадзама бе по-нисък от околните планини — не повече от възвишение в средата на кръгла долина. От време на време побелелите отдолу листа на дърветата по целия хълм прошумоляваха от хладния летен ветрец, който слизаше от Тайшигадаке.
Докато мажеше с мазило напуканите си пръсти на краката, един от войниците вдигна поглед към небето и си промърмори нещо.
— Какво има? — попита друг войник.
— Виж.
— Кое?
— Събират се буреносни облаци. Вечерта сигурно ще вали.
— Един хубав дъжд ще бъде добре дошъл. Но казвам ти, за тези от нас които не вършат друго освен да оправят пътищата и да носят багажа, дъждът може да е по-лош и от вражеско нападение. Надявам се само да преръми.
Вятърът непрестанно издуваше завесите, които току-що бяха опънали.
Офицерът им се огледа и каза на своите хора:
— Е, да ставаме. Довечера Негово Височество ще нощува в крепостта Одака. Нарочно подведе врага да си помисли, че настъпваме от Куцукаке към Одака, но като мине напряко през Окехадзама, той възнамерява да пристигне още тази вечер. Нашата работа е да тръгнем напред и да се оглеждаме за нередности по мостовете, скалите и сипеите. Е, да вървим!
Гласовете и хората се изгубиха и планината си върна предишното спокойствие. Скакалците надаваха своите пронизителни писъци. Не след дълго обаче в далечината се дочуха коне. Не надуваха раковини, не удряха барабани и минаха през планината възможно най-тихо. Ала въпреки усилията нямаше как да потулят праха и топуркането от толкова много коне. Шумът от ударите на копитата по камъните и корените бързо изпълни въздуха и главните сили на могъщия Имагава Йошимото скоро затрупаха тревистото възвишение и околността на Денгакухадзама с войници, коне, знамена и покрити с платно шатри.
Йошимото се потеше повече от всички останали. Беше привикнал с добрия живот и след като прехвърли четиридесетте, гротескно надебеля. Очевидно бе, че тези придвижвания му се струват изпитание. Над пълното си тяло с дълго туловище носеше червено брокатено кимоно и бяла броня. Прекалено големият му шлем имаше пет пръстена за защита на врата и бе увенчан с осем дракона. В добавък носеше дългия меч Мацукураго, който от поколения бе притежание на рода Имагава, къса сабя — също работа на известен оръжейник, ръкавици, наколенници и ботуши. Цялото снаряжение навярно тежеше повече от четиридесет килограма и бе лишено от най-малко отверстие, през което ветрецът да може да проникне.
Покрит в пот, Йошимото яздеше през парещата жега и слънцето изгаряше дори кожата и лакираните пера на доспехите му. Най-сетне пристигна на Денгакухадзама.
— Как се казва това място? — попита Йошимото веднага щом седна зад завесата на своята шатра.
Навсякъде наоколо бяха хората, на които бе поверена неговата защита — слуги, военачалници, старши служители, лекари и други.
— Това е Денгакухадзама — отвърна един от военачалниците. — На около половин час път пеша е от Окехадзама.
Йошимото кимна и подаде шлема си на един от слугите. След като оръженосеца развърза връзките на бронята му, той изхлузи пропитите си с пот долни дрехи и навлече безупречно чиста бяла туника. Лек ветрец проникна в шатрата. „Колко освежава“, помисли си Йошимото.
След като наново вързаха пояса на бронята му, походното му столче бе преместено върху простряна на тревистото възвишение постелка от леопардова кожа. Разопаковаха безбройните походни принадлежности, които го следваха навсякъде.
— Какъв е този шум? — Йошимото отпи малко чай, стреснат от нещо, което приличаше на оръдеен гърмеж.
Прислужниците му също наостриха уши. Един от тях вдигна края на завесата и надзърна навън. Порази го гледка с будеща страхопочитание хубост — палещото слънце си играеше с разпокъсаните облаци и рисуваше в небето водовъртеж от светлина.