Войниците слушаха тези думи, сякаш слушат гърма преди буря. Следобедното небе изцяло се преобрази и сега приличаше на тъмни мастилени вълни. Вятърът излизаше от облачните слоеве, от долината, блатото, корените на дърветата и духаше в мрака.
— Почти стигнахме! Денгакухадзама е на оттатъшната страна на планината и зад едно блато. Готови ли сте да умирате? Ако изостанете, ще оставите на потомците си само срам до края на дните!
Основната част на силите на Нобунага не напредваше в строй. Някои войници стигаха по-късно от останалите, докато други настъпваха в нестройни редици. Но сърцата им бяха притегляни от неговия глас.
Нобунага прегракна от викане и за хората му бе трудно да уловят какво казва. Това обаче не беше вече необходимо. За тях бе достатъчно да знаят, че той ги води. Между това заваля яростен дъжд, подобен на лъскави копия. Капките бяха толкова големи, че когато ги ударят по бузите или носовете, мъжете изпитваха болка. Заедно с това дойде вятър, който почна да къса листата и те трудно разбираха какво ги удря по лицето.
Изведнъж една светкавица почти раздра планината на две. За миг небето и земята се обагриха в общ цвят — пронизвано от пороя пушечно бяло. Когато дъждът отслабна, по блатата и склоновете навсякъде потекоха потоци и водопади от кал.
— Ето го! — викна Токичиро.
Обърна се и покрай пехотинците, които с мигане отръскаха дъждовните капки от клепачите си, посочи към лагера на Имагава. Закритите със завеси шатри на врага, подгизнали от дъжда, изглеждаха безбройни. Пред тях бе блатото. Зад него — склонът на Денгакухадзама.
Щом отново погледнаха, хората на Токичиро видяха шлемовете и покритите с доспехи тела на своите другари, — които вече се спускаха напред. Размахваха саби, копия и алебарди. Нобунага каза, че предимството е в това да не се товариш и много от мъжете свалиха шлемовете и захвърлиха знамената.
Като си проправяха път през дърветата и се плъзгаха по тревистите била, те без бавене се спуснаха върху вражеския стан. От време на време в небето проблясваха синьо-зелени светкавици и после белият дъжд и черният вятър обгръщаха света в мрак.
Токичиро извика на хората си, завтече се през блатото и се закатери нагоре по склона. Мъжете се подхлъзваха и падаха, ала не изоставаха от него. Наместо да се каже, че се втурнаха и хвърлиха в битката, по-вярно би било, че малкият отряд на Токичиро наведнъж бе погълнат от сражението.
Смях отекваше в шатрата на Йошимото под тряскащите гръмотевици. Дори когато вятърът задуха с подновена сила, камъните, които придържат завесите на шатрата, останаха на място.
— Това ще разнесе жегата! — шегуваха се те и продължаваха да пият.
Бяха обаче в поход и възнамеряваха до вечерта да стигнат чак в Одака, така че всеки си знаеше мярката.
Горе-долу по това време оповестиха, че обядът е готов. Военачалниците наредиха да донесат храна на Йошимото и докато опразваха чашите, пред тях сложиха купи с ориз и големи супници. В същото време дъждът почна да пада на шумни капки и заудря по съдовете, рогозките и въоръжението.
Щом най-сетне забелязаха заплашителния вид на небето, те се заеха да преместват рогозките си. В чертите на лагера имаше голямо камфорово дърво с такъв ствол, че биха били необходими трима мъже, които да го обгърнат с разперени ръце. Йошимото застана под това дърво, на завет от дъжда. Останалите бързешком го последваха и му донесоха рогозките и съдовете за хранене.
Огромното растение така се полюляваше, че земята се клатеше и клоните му бучаха под яростния вятър. Докато кафяви и още зелени листа хвърчаха като прах и се трупаха върху доспехите на мъжете, до тях стигна димът от кухненските огньове, който заслепи и полузадави Йошимото и военачалниците му.
— Моля ви, потърпете само минута. Сега разпъваме дъждобран.
Един от военачалниците на висок глас повика войници, но не последва отговор. Сред снежнобелият порой на дъжда и грохота на дърветата гласът му бе отнесен някъде в празното и не бе последван от отговор. От кухнята само се носеше пращенето на съчките и яростно избликваше дим.
— Повикай началника на пехотинците!
Докато един от военачалниците се затича под пронизителния дъжд, от околността се дочу необичаен звук. Бе като стон, дошъл сякаш от самата земя — страховитият сблъсък на оръжие с оръжие от закалена стомана. И бурята не пожали не само кожата на Йошимото — сега безпорядъкът яростно нахлу и в ума му.
— Какво има? Какво става?
Йошимото и неговите военачалници изглеждаха напълно изумени.
— Да не са ни изменили? Помежду си ли се бият мъжете?