Щом намери поделението си и застана между стълпените нагъсто войници, най-сетне осъзна, че са победили. Погледна от хълма и му се стори странно, че никъде не се вижда разбитият враг.
Все още опръскан с кръв и кал, Нобунага застана на могилата. Само на няколко крачки от походното му столче неколцина войници копаеха голям трап. Всяка от вражеските глави биваше оглеждана и после хвърляна в ямата. Нобунага наблюдаваше с прилепени длани, докато войните наоколо му стояха мълчаливо.
Никой не казваше молитва. Това обаче бе най-почетният обичай в случаите, когато воини погребват други воини. Заровените в ямата глави щяха да послужат за урок на останалите живи, които отново биха пожелали да се бият. Главата и на най-незначителния противник се вадеше и заравяше с изключителна тържественост.
Когато загадъчната граница между живота и смъртта е точно пред нозете му, един самурай не можеше да не си мисли за това, какво значи да живееш като воин. Всички стояха чинно, със сключени в молитва ръце. Когато ямата бе запълнена и струпаха над нея могила, мъжете вдигнаха поглед към красива дъга, която се извиваше в ясното небе.
Докато стояха и наблюдаваха това зрелище, към лагера приближи група съгледвачи, които бяха проучвали местността около Одака.
Токугава Иеясу оглавяваше предните части на Йошимото при Одака. Като се вземе предвид умението, с което Иеясу разруши крепостите Вашидзу и Маруне, Нобунага не можеше да си позволи да го подценява.
— Щом Токугава чу, че Йошимото е бил убит, лагерът в Одака като че изпадна в паника. На няколко пъти обаче пращаха съгледвачи и щом научиха подробностите, бързо се успокоиха. Сега се готвят при здрачаване да отстъпят към Микава и изглежда не са склонни да се бият.
Нобунага изслуша новините и по свой начин обяви триумфалното завръщане.
— Е, тогава — каза, — да вървим.
Слънцето още не беше залязло и дъгата, която бе почнала да избледнява, сега още веднъж изпъкна ярко на небето. Отстрани на седлото на Нобунага бе вързана една-единствена глава като спомен. Беше, разбира се, главата на великия Имагава Йошимото.
Когато стигнаха вратите на светилището Ацута, Нобунага се метна от коня си на земята и влезе при олтара, а в същото време военачалниците и хората му се натълпиха чак до главната порта и се проснаха по очи. Някъде в далечината звънеше малка камбана и големите огньове изпълваха гората на храма с червено сияние.
Нобунага дари храмовата конюшня с един свещен кон. Сторил това, той отново бе готов да поеме бързо по пътя си. Остави коня сам да следва осветената от луната пътека. Доспехите му тежаха все повече и бе изтощен. Въпреки всичко духът му бе така ведър, сякаш носи леко лятно кимоно.
В сравнение с Ацута, в Кийосу всичко бушуваше. Вратите до една бяха обкичени с фенери, големи огньове горяха по кръстовищата, а развълнувани старци, деца и дори млади момичета стояха по улиците, гледаха победоносните войници и викаха за поздрав.
Гъста навалица се тълпеше покрай пътя. Жените се взираха да видят дали техните съпрузи са между тези, които тържествено маршируват към портата на крепостта. Старци викаха имената на синовете си, а момичетата се напрягаха да открият лицата на своите възлюбени. Всички обаче нададоха приветствен възглас, щом, като черна сянка на фона на нощното небе, забелязаха възседналия кон Нобунага.
— Господарю Нобунага!
За тях той значеше повече от собствените им деца, съпрузи и любими.
— Вижте главата на великия господар на рода Имагава! — обяви пред тълпата Нобунага от седлото си. — Това е споменът, който ви донесох. От утре нататък неприятностите по границата свършват. Залягайте и работете здраво. Работете и се веселете!
Влязъл в крепостта, Нобунага повика личната си прислужница.
— Саи! Саи! Най-напред — вана! И малко оризова каша.
След като излезе от банята, той обяви награди за над сто и двадесет мъже, сражавали се този ден в битката. Делата и на най-ниско стоящите по чин войници не бяха убягнали от погледа на Нобунага. Най-накрая добави:
— Инучийо получава позволение да се завърне.
Още същата нощ предадоха тази новина на Инучийо. Докато цялата войска влизаше през крепостните порти, той единствен бе останал навън в очакване решението на Нобунага.
Токичиро не получи каквато и да било похвала. Естествено, той и не очакваше никаква. При все това се бе сдобил с нещо далеч по-ценно от възнаграждение за хиляда кан — за пръв път в живота си мина по чертата между живота и смъртта, оцеля в битка и с очите си видя колко дълбоко разбира Нобунага човешката природа и колко е надарен за пълководец.