„Имам добър господар, помисли си той. След господаря Нобунага аз сега съм най-щастливият сред живите.“ Оттогава нататък Токичиро не гледаше на Нобунага просто като на господар и повелител. Стана негов ученик и като имаше пред очи силните му страни, съсредоточи целия си ум върху своето самоусъвършенстване.
Посредникът
През последните пет-шест дни Токичиро наистина се отегчаваше. Бяха му наредили да придружи Нобунага в едно тайно пътуване до далечна област и да се подготви за прехода. Трябваше да потеглят най-късно след десет дни и дотогава от него се искаше да си стои затворен в къщи. Токичиро седеше и чакаше.
Седеше и си мислеше колко необичайно за Нобунага е да се отправя на път. Къде ли отиват?
Загледан в листенцата на цветята покрай оградата, той внезапно се сети за Нене. Бяха му наредили да излиза колкото се може по-малко, но щом подухнеше вечерният ветрец, минаваше пред дома на Нене. По някаква причина напоследък се колебаеше да я посещава, а всеки път, когато срещне родителите й, те се правеха, че не го забелязват. Затова просто минаваше като всеки друг пешеходец покрай къщата и се прибираше у дома.
Същите цветя бяха цъфнали и на оградата в дома на Нене. Предната вечер я зърна, докато палеше лампата и се върна у дома, сякаш целта му е била постигната. Сега внезапно си спомни, че тогава профилът й бе по-бял от цветята на оградата.
Димът на съчките се носеше от кухнята из къщата. Токичиро се изкъпа, облече леко конопено кимоно и като нахлузи чифт сандали, излезе през градинската порта. Тъкмо тогава един млад вестоносец го поздрави и му подаде служебно известие. Токичиро бързо се върна вътре, преоблече се и забърза към жилището на Хаяши Садо.
Садо лично му предаде заповедите:
Ела преди Часа на заека в жилището на селянина Доке Сеиджуро, на западния главен път извън Кийосу.
Това беше всичко. Нобунага тайно се отправяше към една далечна област и Токичиро бе един от придружителите му. Като си помисли за това, му се струваше, че макар и да знае за тях съвсем малко, схваща замислите на Нобунага.
Разбираше, че за известно време ще бъде далеч от Нене и желанието поне веднъж да я зърне под лятната луна, още в този миг и час, напираше в гърдите му. В неговата природа бе, науми ли си веднъж нещо, никой да не може да го спре. Токичиро беше роб на чувствата си и непреодолимите страсти и желания, които се бяха вселили в сърцето му, го тласнаха към дома на Нене. После, досущ като немирно момче, което наднича през светещи прозорци, надникна през оградата вътре.
Матаемон живееше в квартала на стрелците, а почти всички хора, които минаваха през махалата, се познаваха помежду си. Токичиро усети стъпките на минувачите и се ужаси да не бъде открит от родителите на Нене. Това зрелище на боязливост си беше за смях. Ако самият Токичиро видеше някой да се държи по този начин, би презрял този човек. В момента обаче нямаше време да размишлява за нечие достойнство или добро име.
Би бил доволен от един-единствен бегъл поглед през оградата върху нейния профил и това, с което се занимава тази вечер. „Обзалагам се, че вече се е изкъпала и си рисува лицето“, помисли си той. Или дали не вечеря заедно с родителите си?
Мина три пъти напред-назад, като се опитваше да си придаде възможно най-невинен изглед. Беше вечер и по улицата имаше малко хора. Би било ужасно неудобно, ако тъкмо докато надзърта през оградата, някой го извика по име. Не, по-лошо от това, такова нещо можеше да провали мъничката възможност да се ожени за Нене. В крайна сметка съперникът му Инучийо се оттегли от борбата и след това Матаемон се зае да премисля нещата наново. Засега можеше да остави всичко на съдбата. Изглежда Нене и майка й бяха вече взели решение, ала бащата не искаше толкова лесно да стигне до него.
Долови дим от благовоние, с каквото пропъждат комарите. От кухнята се чу шум от слагане на чинии. Изглежда, вечерята още не е поднесена. Навярно работи усилено, предположи Токичиро. Под бледата кухненска светлина той най-сетне видя момичето, което бе решен да направи своя съпруга. Хрумна му мисълта, че жена като Нене ще се грижи добре за домакинството.
Майката я повика и отговорът на Нене прокънтя в ушите му, при все че бе до оградата, свит да гледа какво става вътре. Токичиро отстъпи настрана. Някой се задаваше по улицата.
„Работи много и е кротка. Майка ми със сигурност ще я обикне силно. И Нене няма да се отнася към нея с пренебрежение, само защото е селянка.“ Страстта насочи неговата любов към възвишени мисли. „Ще понасяме бедността. Суетата няма да ни порази. Тя скрито ще ми помага, ще се грижи предано за мен и ще прощава недостатъците ми.“