— В градината има доста гъста роса, нали? И пъпките на хризантемите още са твърди.
Матаемон погледна от откритата тераса към малкото оградено място. Нене, заета пред огнището с черпак за чай в ръка, не отговори. Кипящата вода, която загреба от котлето, се стече като от извор в чайника и бодро разпръсна самотата в стаята. Тя се усмихна и отмести поглед.
— Не, две-три хризантеми навън вече доста миришат.
— Наистина ли? Вече са разцъфтели? Не забелязах, когато тази сутрин изнесох метлата и пометох. Изглежда срамно, че под покрива на дома на един воин трябва да цъфтят цветя.
Бамбуковата пръчица, която Нене държеше внимателно с върха на пръстите си, леко профуча, докато почистваше с нея листенцата от чая. Думите на баща й я притесниха, но Матаемон не забеляза това. Той взе купичката за чай, вдигна я с благоговение към устните си и отпи от гъстата зелена течност. По лицето му личеше, че се радва на утринта. Изведнъж обаче, неговите мисли се промениха: „Ако дъщеря ми отиде да живее някъде на друго място, няма вече да пия чай като сега.“
— Простете — чу се глас иззад плъзгащата се врата.
— Окои?
Съпругата му влезе в стаята, а Матаемон подаде купичката на Нене.
— Да приготви ли Нене чай и за теб?
— Не, ще пия по-късно.
Окои носеше калъф за писма, а вън на входа чакаше вестоносец. Матаемон сложи калъфа в скута си и отвори капака. Сянка на съмнение премина по лицето му.
— Братовчедът на Негово Височество. От Нагоя. Какво ли може да е?
Изведнъж Матаемон стана, изми си ръцете и после отново пое с почит писмото. Макар и да бе само писмо, то беше от член на семейството на господаря Нобунага и самураят се държеше, сякаш стои срещу самия човек.
— Чака ли вестоносецът?
— Да, но каза че ще е достатъчен устен отговор.
— Не, не. Би било неучтиво. Донесете ми мастилницата.
Матаемон поработи с четчицата върху хартията и подаде отговора си на вестоносеца. Съдържанието му обаче тревожеше Окои. Извънредно необичайно бе в дома на такъв нископоставен служител да пристига писмо от братовчеда на господаря Нобунага. А това дойде и по нарочен човек.
— За какво ли може да става дума? — попита тя.
Дори и Матаемон не знаеше, тъй като писмото не съдържаше нещо повече от любезности. Не можеше да открие нищо, което да би минало за тайно послание или да има друг някакъв скрит смисъл.
Днес прекарвам целия ден в четене, в моята селска къщичка в Хорикавадзои. Буди съжаление у мен, че в такова приятно време никой не идва да се порадва на мириса на хризантемите, които съм засадил. Ако сте свободен, наминете, моля, да ме посетите.
Нямаше нищо повече, а тук трябваше да има нещо повече от това. Да беше Матаемон особено добре обучен в пиенето на чай, великолепен четец или човек с рядък вкус, поканата би могла да се приеме за естествена. Но в действителност той дори не забеляза цъфналите на собствената му ограда хризантеми. Бързо откриваше и прашинка върху лъка, но иначе бе от онези, които безгрижно ще стъпчат някоя хризантема с нозе.
— Както и да е, ще отида. Окои, извади ми най-хубавите дрехи.
Застанал под яркото есенно слънце, Матаемон се обърна да погледне дома си. Нене и Окои бяха излезли чак до портата. Сърцето му бе необичайно спокойно и благодарно, че дори в този безпорядъчен свят има дни като днешния. При тази мисъл се усмихна и забеляза, че Нене и Окои също се усмихват. Обърна се живо и тръгна. Докато минаваше, съседите му подвикваха за поздрав и той им отговаряше. Къщите на стрелците бяха малки и бедни. Жилищата бяха пълни с многобройните деца, които придружават немотията и през оградата на всеки дом той виждаше закачени да се сушат пелени.
„А сега сигурно и в нашия двор ще имаме пелени като тези, за внучето.“ Такива мисли го спохождаха от само себе си, но не бяха особено утешителни. Никак не го радваше представата, че някой ден ще се обръщат към него с „дядо“. Преди това да стане, бе замислил да си извоюва име. При Денгакухадзама се бори да не изостане назад от другите и със сигурност не се бе отказал от надеждата да оглави в следващите битки реда на заслужили воини. Потънал в тези мисли, Матаемон се озова пред изисканата лятна къща на господаря Нагоя.
Навремето сградата бе малък храм, но Нагоя нареди да я преустроят в къщичка на открито.
Той бе извънредно доволен от така скоро дошлото посещение.
— Благодаря, че идвате. Тази година имахме доста бойни размирици, но аз все пак успях да засадя няколко хризантеми. Навярно по-късно бихте могли да ми окажете честта да ги видите.