След родителите на Нене вървеше прелестно петнадесет-шестнадесетгодишно момиче, което се поклони и срамежливо рече:
— Аз съм сестрата на Нене. Името ми е Ояя.
Токичиро бе озадачен. Това девойче бе дори по-красиво от Нене. Освен това, досега дори не бе знаел, че Нене има по-малка сестра. В коя ли потулена част на тесния войнишки дом биха могли да държат това цвете?
— Ами, ъ-ъ-ъ, благодаря ви. Аз съм Киношита Токичиро, дошъл тук по волята на съдбата. Радвам се да се срещна с вас.
Като се чудеше дали това е младоженецът, когото ще нарича „батко“, Ояя на свой ред го изгледа любопитно, както правят това младите момичета, но отзад бързо приближи нов роднина. Те един по един влизаха и разговаряха с него. Като се срещаше с всички наведнъж, Токичиро надали можеше да запомни кой чий чичо, племенница или братовчед е и се чудеше колко ли роднини има Нене.
Помисли си, че това може впоследствие да се окаже досадно, но внезапната поява на една хубава балдъза и мили роднини повдигна настроението му. Той самият имаше малко на брой роднини, но обичаше големите множества и за него шумно, оживено, засмяно семейство бе възможно най-доброто.
— Господин младоженецо, моля, седнете.
Посредниците го поканиха в малка стая, която едва побираше всички. Доведен до отреденото му място, младоженецът седна посред останалите.
Вечерта бе есенна, но навън беше още горещо и задушно. Както през цялото лято, палмовите щори висяха от стрехите и процеждаха писукането на насекомите и есенният ветрец, от който фитилите на светилниците потрепваха. Безупречно чистата стая бе тъмна и не дотам разкошна.
Определеното за самия обред помещение бе малко. В пълното отсъствие на украса имаше нещо необикновено освежаващо. Подът беше застлан с плетени тръстикови рогозки. В дъното на стаята бяха издигнали олтар на боговете на сътворението — Идзанаги и Идзанами, а пред него бяха сложени в дар оризови питки, саке, една-единствена свещ и клон от свещено дърво.
Щом седна там, Токичиро усети как се вдървява.
От тази вечер нататък…
Обредът щеше да го обвърже с отговорностите на съпружеството, с един нов живот и със съдбата на новите му родители. Всичко това караше Токичиро да погледне с нови очи на себе си. Преди всичко, не може да не обича Нене. Ако не бе настоял, тя бързо щеше да се омъжи за друг, но от тази вечер съдбата й се свързваше с неговата.
„Трябва да я направя щастлива.“ Това бе първата мисъл, която го споходи, щом седна на младоженското място. Съжаляваше я за това, че като жена няма над съдбата си такава власт, каквато имат мъжете.
Не след дълго простият обред започна. След като младоженецът бе седнал, една стара жена въведе Нене и тя зае мястото до него.
Дългата й коса бе леко прибрана с червено-бяла нишка. Външното кимоно, направено от бяла сурова коприна с извезани ромбовидни фигури, бе загърнато около кръста й като пола. Под него имаше рокля от същия бял плат и най-отдолу — червена лъскава коприна, която леко се подаваше от краищата на ръкавите. Освен един талисман около врата, не носеше златни и сребърни украшения, дебел слой руж или белило. Видът й бе в пълно съзвучие с простотата на обстановката. Красотата на обреда бе красота не на яркото облекло, а по-скоро на естественото. Единственият намек за украса в стаята бяха две бутилки, държани от момченце и момиченце.
— Нека този съюз бъде щастлив и дълготраен. Нека сто хиляди есени си бъдете верни един на друг — рече старата жена на булката и младоженеца.
Токичиро подаде чашата си, получи малко саке и отпи. Този, който поднасяше, се обърна към Нене. Тя на свой ред даде обет, като отпи от чашата.
Токичиро усети как кръвта нахлува в главата му и сърцето му затуптява силно. Нене обаче изглеждаше забележително спокойна. Сама пожела всичко това. Бе решила, каквото и да я споходи от този ден нататък, да не вини за него нито родителите си, нито боговете. Затова във вида й, докато допираше чашата до устните си, имаше нещо вълнуващо и прелестно.
Веднага щом булката и младоженецът отпиха от общата сватбена чаша. Нива Хьодзо, с глас, който носеше белезите на многото години по бойните поля, подхвана поздравителна песен. Тъкмо бе привършил с първия стих, когато някой отвън поде припева.
Докато Хьодзо пееше, къщата замлъкна и сега внезапното, тромаво пеене навън бе още по-стряскащо. Изненадан, пеещият за миг се поколеба. Токичиро погледна неволно към градината.
— Кой е? — попита един слуга немирника.
В същия миг пред портата някакъв мъж запя с плътен глас и като подражаваше на артист от театъра Но, тръгна към терасата. Забравил въобще къде е, Токичиро стана от място и без да се съобразява със своето положение, тръгна към терасата.