— Какво? Ще пееш ли?
Наместо отговор Токичиро вече бе започнал да удря по скута си като по барабан и запя.
— Не, спри — посред стиха Инучийо запуши с ръка устата на Токичиро. — Не бива да пееш това. То е от „Ацумори“ — пиесата, която Негово Височество изпълнява така хубаво.
— Е, аз съм научил танците и песните, които изпълнява, като съм следвал неговия пример. Песента не е забранена, значи защо да е лошо да се пее?
— Да, лошо е. Изобщо не е хубаво.
— И какво толкова лошо има?
— Просто не е подходяща за пеене на сватба.
— Негово Височество танцува на „Ацумори“ сутринта, когато войската потегли към Окехадзама. От тази вечер ние двамата, съпруг и съпруга в плен на бедността, поемаме през света. Значи не е съвсем неподходяща.
— Да решиш да излезеш на бойно поле е едно, а сватбеното празненство — друго. Истинските войни правят всичко да живеят със съпругите си дълъг живот, докато станат беловласи старци и старици.
Токичиро се плесна по коляното.
— Това е така. Да си кажа правото, точно на това се надявам. Нищо не може да се направи, ако има война, но не искам да умра напразно. Петдесет години не стигат. Бих искал да прекарам сто години в щастие и вярност към Нене.
— Пак се хвалиш. Я по-добре потанцувай. Хайде, танцувай.
Подтиквани от Инучийо, множество хора заподканяха Токичиро.
— Чакайте. Чакайте малко. Ще танцувам.
Като убеди приятелите си да го пуснат за миг, Токичиро се обърна към кухнята, плесна с ръце и извика:
— Нене! Сакето ни свърши.
— Ида — отвърна Нене.
Изобщо не се стесняваше от гостите. Понесла бодро шишетата, тя даде на всички да пият, точно както я беше помолил Токичиро. Единствените изненадани бяха родителите и роднините й, които никога не я бяха смятали за нещо повече от дете. Сърцето на Нене обаче вече бе споено с това на съпруга й и Токичиро изглежда ни най-малко не се притесняваше от своята млада невеста. Както може да се очаква, докато тя му поднасяше питието, леко пияният Инучийо не можа да спре червенината по лицето си.
— Е, Нене, от тази вечер нататък си съпруга на господин Токичиро. Трябва повторно да те поздравя — каза той, като премести поставката за саке пред нея. — Има нещо, което всичките ми приятели знаят и което не съм крил от тях. Вместо да се срамувам и да го премълчавам, ще си го призная изцяло. Какво ще кажеш, Токичиро?
— Какво има?
— Отстъпи ми за миг съпругата си.
— Давай — каза засмян Токичиро.
— Е, Нене. Имаше време, когато всички говореха, че те обичам. И това въобще не се е променило. Ти си жената, която обичам.
Инучийо стана по-сериозен. Дори и да не бе, гърдите на Нене вече бяха препълнени от вълнението, че току-що е станала нечия съпруга. С тази нощ моминският й живот приключваше, но тя не можеше да угаси чувствата си към Инучийо.
— Хората казват, Нене, че сърцето на младото момиче е непостоянно, но ти постъпи добре, като избра Токичиро. Отказах се от човека, когото не мога да си наложа да не обичам. Силните чувства са глупаво нещо — ето, аз обичам Токичиро дори повече, отколкото обичам теб. Би могло да се каже, че те отстъпих на него като дар в знак за обичта на един мъж към друг. Което ще рече, че съм се отнесъл към тебе като към някаква стока, но такива са мъжете. Не е ли така, Токичиро?
— Общо взето, аз я приех без угризения, като си мислех, че подтикът ти може да е бил такъв.
— Е, ако беше показал задръжки по отношение на тази добра жена, значи не съм те бил преценил добре и не бих имал високо мнение за теб. Имаш жена, която стои много над теб.
— Говориш глупости.
— А-ха-ха-ха-ха! Както и да е, сега съм щастлив. Хей, Токичиро. Ние сме другари за цял живот, но мислил ли си някога, че ще дойде нощ, щастлива като тази?
— Не, май че не.
— Нене, наблизо ли е барабанът? Аз ще го удрям, а някой да стане да изтанцува нещо. Киношита тук не е човек с усет и обзалагам се, че и не танцува така добре.
— Е, за да развлека всички, ще ви представя едно доста тромаво изпълнение.
Гласът бе на Нене. Инучийо, Икеда Шоню и останалите гости изблещиха очи от изненада. Под съпровода на Инучийовия барабан Нене разтвори ветрилото си и затанцува.
— Много добре! Много добре!
Токичиро запляска с ръце, сякаш сам той танцуваше. Изглежда, най-вече понеже бяха пияни, силата на въодушевлението им не даваше признаци на отслабване. Някой трябва да е предложил да продължат в Сугагучи, най-оживения квартал на Кийосу. А помежду им нямаше нито един трезвен, който да каже „не“.
— Чудесно! Да вървим!
Току-що задоменият Токичиро стана и тръгна преди всички. Дошлата за обреда на изливането на водата дружина забрави дори разгневените му роднини и като се направи, че не ги вижда, с клатушкане излезе от дома. Мъжете се подпираха един друг и размахваха ръце.