— Горката, горкичката невеста.
Роднините съчувстваха на изоставената Нене. Когато обаче се огледаха за нея, която само преди минути бе танцувала, тя не се виждаше никъде. Бе отворила с усилие една от страничните врати и излязла навън. Спусна се подир съпруга си, заобиколен от своите пияни приятели и извика:
— Приятно прекарване! — после мушна кесийката си в пазвата на неговото кимоно.
Мястото, което младежите от крепостта често посещаваха, бе една пивница на име Нунокава. Разположена в старата част на Сугагучи, за тази чайна се говореше, че на времето е била дюкян на търговци на саке, живели там дълго преди Ода или техните предшественици Шиба да станат повелители на Овари. Накратко, заведението бе добре известно заради размерите на своята старинна постройка.
Токичиро бе повече от редовен посетител. Всъщност, ако не зърнеха лицето му, щом там има събрани хора, разсилните и неговите приятели усещаха липса — като при усмивка с изпаднал зъб. За всички клиенти женитбата на Токичиро беше повече от достатъчен повод да вдигнат чаши в своето любимо място за пийване. Докато приятелите си проправяха път през затворения със завеса вход на пивницата, в голямото преддверие някой обяви новината.
— Дами, господа и разсилни на Нунокава! Няма ли всички да излезете да срещнете един гост с добре дошъл? Довели сме младоженец, равен на когото няма по цял свят! И познайте кой е това. Един момък на име Киношита Токичиро. Веселете се, веселете се! Това е неговият обред на изливането на водата.
Краката едва ги крепяха между две несигурни стъпки. Заклещен помежду им, Токичиро с клатушкане влезе вътре.
Разсилните гледаха с чисто удивление, но щом най-сетне разбраха какво става, избухнаха в смях. Смаяни изслушаха историята за това как младоженецът бил уловен и отвлечен по време на своето сватбено празненство.
— Това не е обред на изливането на водата — казаха те. — Повече прилича на отмъкване на младоженец — и всички гръмко се засмяха.
Токичиро стремително влезе през вратата с вид, сякаш се опитва да избяга, но приятелите му шегобийци насядаха в кръг около него и го осведомиха, че е техен пленник до зори. После нетърпеливо поискаха саке.
Кой ли знае колко много изпиха? Почти нямаше някой, който да може да различи кои песни пеят и кои танци играят.
Накрая всички изпозаспаха където им падне с облегнати на ръцете глави или с прострени ръце и нозе. Нощта напредваше и мирисът на есента тихо проникна под покрива на кръчмата.
Инучийо вдигна изведнъж глава и стреснат се огледа наоколо. Токичиро също се беше надигнал. Икеда Шоню отвори очи. Спогледаха се и наостриха слух. Топуркането на минаващите коне нарушаваше тишината и ги бе разбудило от съня им.
— Какво има?
— Доста хора са — Инучийо се плесна по коляното, сякаш се е сетил за нещо. — Точно така! На Такигава Кадзумасу му е тъкмо време да си идва. Преди известно време отиде като пратеник при Токугава Иеясу в Микава. Сигурно това е.
— Разбира се. Ще се съюзят ли с Ода или ще разчитат на Имагава? Пратеникът трябва да носи отговора на Микава.
Отвориха очи един след друг, а трима от мъжете изхвръкнаха от Нунокава, без да чакат останалите. Като следваха звъна на юздите и тълпата хора и коне отпред, те се втурнаха в посока към крепостните порти.
След миналогодишната битка при Окехадзама Кадзумасу бе ходил много пъти като посланик в Микава. Че е бил натоварен с важното дипломатическо поръчение да спечели сътрудничеството на Токугава Иеясу с рода Ода, не бе тайна за никого в Кийосу.
Съвсем доскоро Микава бе слаба област, зависима от Имагава. Но докато за Овари също казваха, че е малка област, тя бе нанесла смъртоносен удар на могъщите Имагава и с това твърдо бе напомнила на главните съперници за върховенство в страната, че днес съществува мъж на име Ода Нобунага. Силата и духът на Ода крепнеха. Съюзът, към който се стремяха, биваше наричан просто „съглашение за сътрудничество“ и трудната дипломатическа хватка щеше да е Ода да бъдат превърнати в по-главната от двете страни в него.
Доколкото областта бе малка и слаба, много важно бе да действа без забавяне. Област като Микава можеше да бъде погълната с един-единствен военен поход. И истината бе, че след смъртта на Йошимото тази земя стоеше на ръба между живота и смъртта. Да продължат ли и при Уджидзане Токугава да бъдат зависими от Имагава? Или да преминат към Ода?
Токугава бяха объркани и устройваха голям брой обсъждания, размяна на посланици, разговори и съвещания. Между това на границата на областта със Суруга ставаха сблъсъци. Враждата на подчинените на Ода крепости с техните противници в Микава разбира се не беше прекратена и никой не бе в състояние дори да прецени размера на заплахата за двете области или пък кога може да започнат боеве. А освен Ода и Токугава, още много други родове очакваха началото на войната — Сайто от Мино, Китабатаке от Исе, Такеда от Кай и Имагава от Суруга. От това нямаше полза. Токугава Иеясу не изпитваше желание да се бие, а Ода Нобунага много добре знаеше, че би било нелепо да се запъне и да се сражава за окончателна победа над Токугава. Което ще рече, че и той не искаше да се бие. Необходимо бе обаче да не го показва. Познаваше упорития и търпелив нрав на рода Токугава и смяташе за важно да се съобрази с тази тяхна слава.