Токичиро остана до късно тази вечер, забавлява гостите и пи с тях. Дори след като си бяха отишли, останаха множество роднини, чиито домове бяха толкова надалеч, че трябваше да пренощуват тук. Нене не бе в състояние да се измъкне от кухнята, а слугите изглеждаха уморени.
Макар Токичиро най-сетне да се бе прибрал у дома, с Нене надали имаха време да си разменят и по една усмивка, какво остава да останат заедно насаме. Щом нощта напредна, Нене прибра в кухнята чашите, даде нареждания за закуската, провери дали край постелите на пийналите си спящи роднини всичко е наред и накрая разхлаби връзките, които придържаха ръкавите й. Отново възвърнала, за първи път тази вечер, своя предишен образ, тя потърси с поглед мъжа, който бе станал неин съпруг.
В отделената за двама им стая спяха роднини и деца. В онази, където всички си бяха пийвали, баща им и майка им бъбреха с няколко близки. „Къде ли е?“, запита се тя.
Щом излезе на терасата, от една тъмна странична стая за прислугата я повика глас:
— Нене?
Беше гласът на съпруга й. Опита се да отговори, но не успя. Докато стоеше там и се чудеше какво да прави, внезапно забеляза благовонието за прогонване на комари, което бяха оставили да тлее. Взе го в ръка и плахо влезе.
— Тук ли спите? Трябва да има много комари?
Беше легнал на пода. Токичиро заби поглед в краката си.
— А, комари ли…
— Сигурно сте изтощен.
— И вие също — изрази разбиране той. — Роднините решително отказваха, но аз просто не можех да оставя възрастните хора да спят в помещенията на прислугата, докато ние оставаме в стая със златен параван.
— Но да спите на такова място, без никакви постелки… — Нене понечи да стане, но той я спря.
— Всичко е наред. Спал съм на под, дори върху голи дъски. Тялото ми е калено от бедността.
Изправи се в леглото.
— Ела малко по-наблизо, Нене.
— Д-да.
— Младата съпруга е като нова кана за ориз. Ако дълго време не я употребяваш, замирисва на лошо и става негодна за използване. Остарее ли, обръчите може и да се изхлузят. Но добре е от време на време да й се припомня, че съпругът си е съпруг. Възнамеряваме да живеем дълъг съвместен живот и сме си обещали да си бъдем верни, докато остареем и побелеем, ала животът ни няма да е лесен. Значи, докато все още изпитваме един към друг такива чувства като сега, трябва, мисля, да си дадем взаимно обещание. Какво смяташ за това?
— Разбира се. Ще спазвам обещанието докрай, каквото и да бъде то — отвърна с ясен глас Нене.
Токичиро бе олицетворение на сериозността. Имаше дори малко мрачен вид. Нене обаче бе щастлива за пръв път да види това строго изражение.
— Първо, ще ти кажа какво искам от теб като съпруг от съпруга.
— Кажи, моля те.
— Майка ми е бедна селянка и отказа да дойде на сватбата. Но човекът, който бе по-щастлив от всеки друг на света, че си взимам съпруга, беше тя.
— Разбирам.
— Един ден моята майка ще дойде да живее при нас в същия този дом и би било добре, ако това да помагаш на съпруга си остане за теб на второ място. Повече от всичко бих искал от теб да бъдеш предана на майка ми и да я направиш щастлива.
— Да.
— Моята майка е била родена в семейство на самураи, но е обедняла много преди да се родя. В голяма бедност е отгледала няколко на брой деца — да отгледаш при такива условия дори едно дете е значело да се пребориш с неимоверни трудности. Тя няма нищо, което да й донесе радост — дори и ново памучно кимоно за зимата и друго за лятото. Необразована е, говори селско наречие и е съвършено невежа в добрите обноски. Като моя съпруга, ще се грижиш ли с истинска любов за майка като тази? Можеш ли да я уважаваш и обикнеш?
— Мога. Щастието на майка ти е твое щастие. Смятам това за естествено.
— Но и ти имаш двама родители в добро здраве. И те по същият начин са много важни за мене. Няма да храня към тях по-малки синовни чувства от твоите.
— Това ме радва.
— И за мен има още едно нещо — продължи Токичиро. — Твоят баща те е възпитал като добродетелна девойка, като те е карал да следваш много на брой правила. Мене обаче не е толкова трудно да зарадваш. Ще разчитам на теб само за едно.
— Кое е то?
— Искам само службата на твоя съпруг, работата му и всичките неща, които трябва да правим заедно, да ти носят радост. И това е всичко. Звучи лесно, нали? Но изобщо няма да бъде. Погледни съпружеските двойки, които са прекарали години заедно. Има жени, които нямат представа с какво се занимават мъжете им. Така те са лишени от един важен подтик и дори мъж, който работи в името на страната или областта, щом се върне у дома, става дребен, жалък и слаб. Стига само жена му да изпитва радост и интерес към неговата работа и той смело може на следващата сутрин да излезе на бойното поле. За мен това е най-добрият начин съпругата да помага на своя съпруг.