— Разбирам те.
— Добре. Сега нека чуем какво ти очакваш от мен. Кажи и аз ще ти обещая.
Въпреки тази молба Нене не бе в състояние да каже нищичко.
— Какво все пак желае съпругата от своя съпруг? Щом не ми казваш желанията си, да ги назова ли заради теб?
При тези думи на Токичиро Нене се усмихна и кимна. После бързо сведе поглед.
— Съпружеска любов?
— Не…
— Тогава неизменна любов?
— Да.
— Да родиш здраво дете?
Нене потрепна. Ако имаше лампа, на която да се види, лицето й щеше да загори в яркочервено като цинобър.
На сутринта след тридневното сватбено празненство Токичиро и съпругата му облякоха официални кимона за още един обред и посетиха дома на своя посредник, господаря Нагоя. След това обиколиха две-три къщи с чувството, че днес към тях са насочени всички погледи в Кийосу. За минувачите, които се обръщаха да ги погледнат, Нене и младият й съпруг обаче нямаха нищо, освен доброжелателство.
— Да идем да посетим за малко къщата на господин Отовака — предложи Токичиро.
— Хей, Маймунке! — викна Отовака и объркано се поправи на: — Токичиро.
— Доведох жена си да се срещне с вас.
— Какво? Разбира се! Почитаемата щерка на стрелеца господин Асано! Късметлия си ти, Токичиро.
Само преди седем години Токичиро бе идвал на тази тераса, облечен в мръсни, изпоцапани от път дрехи, за да продава игли. Чувстваше се, сякаш не е ял от дни. Щом му дадоха малко храна, седна там и почна лакомо да яде, като тракаше с клечките си.
— Такъв късмет имаш, че направо да уплашиш човека — добави Отовака. — Е, къщата е мръсна, обаче влизайте.
Малко объркан, той извика нещо на жена си вътре в къщи и после сам ги въведе в стаята. В същия миг чуха един глас да вика на улицата. Беше вестоносец, който припкаше от къща на къща.
— Сбор на отрядите! Елате в поделението си! По заповед на Негово Височество!
— Официална заповед ли? — попита Отовака. — Призив на оръжие.
— Господин Отовака — каза изведнъж Токичиро, — трябва колкото се може по-бързо да стигна на мястото за сбор.
До тази сутрин нямаше признаци, че може да се случи нещо такова и даже когато посетиха жилището на Нагоя, видът му не бе нищо повече от спокоен. Къде за бога може да отиват? Този път дори обичайната проницателност на Токичиро му изневеряваше. Всякога при споменаване на думата „битка“ неговият усет обикновено вярно посочваше накъде са се упътили. Но от известно време умът на младия жених бе доста далече от текущите дела. Докато бягаше, се сблъска с мнозина мъже, които, преметнали през рамо доспехите си, тичешком излизаха от квартала на самураите.
Група конници препускаше надолу от крепостта. Макар да не знаеше какво става, Токичиро имаше предчувствие, че бойното поле ще е надалеч.
Нене изпревари съпруга си и се забърза към къщи.
— Киношита! Киношита!
Докато наближаваше жилищата на стрелците, някой завика подире му. Обърна се да погледне и видя, че е Инучийо. Яздеше кон и носеше същия чифт доспехи като при Окехадзама, заедно с едно украсено с рисунка на сливов цвят знаме, което се вееше от тънък бамбуков прът, прикрепен за гърба му.
— Тъкмо минавах да повикам господин Матаемон. Приготви се и незабавно идвай на мястото за сбор.
— В поход ли потегляме? — попита Токичиро.
Инучийо скочи от коня си.
— Как мина… по-нататък? — попита той.
— Какво значи това „Как мина“?
— По-добре не казвай нищо всъщност. Питах дали сега сте съпруг и съпруга.
— За това няма нужда да питаш.
Инучийо шумно се засмя.
— Във всеки случай отиваме на война. Ако закъснееш, на сбора ще ти се смеят, понеже току-що си се оженил.
— Нямам нищо против да ми се смеят.
— По мръкнало войска от две хиляди пешаци и конници потегля към река Кисо.
— Значи отиваме в Мино.
— Дойде тайно известие, че Сайто Йошитацу от Инабаяма внезапно заболял и умрял. Този сбор и настъплението към река Кисо са с цел да се види дали в съобщеното има някаква истина.
— Е, тогава я да видим. Когато чухме по-рано това лято, че Йошитацу се е разболял и умрял, също имаше голямо вълнение.
— Този път обаче изглежда да е истина. И освен всичко останало, от гледище на нашия род Йошитацу е убиецът на тъста на господаря Нобунага — господаря Досан. Според морала той ни е враг и не можем да живеем под едно и също небе с него, а и иска ли родът да заеме центъра на бойните действия, трябва да имаме опора в Мино.
— Това ще става скоро, нали?