После огледа с живо чувство дърветата в градината, впери очи в покривите на сградите и заговори за това, как си спомня, че всеки ден е вадил вода от онзи каменен кладенец, че господарят му се бил скарал навярно край онзи камък, че е носил Камейчи на гърба си и му е ловил цикади.
Но такива спомени изглежда ни най-малко не вълнуваха Короку. Вместо това той внимателно следеше всяко движение на Токичиро и накрая остро каза:
— Маймунке, — обръщаше се към Токичиро както преди много време, — самурай ли си станал?
Но по вида на Токичиро ясно личеше, че е такъв. Това обаче не го смути никак.
— Да. Както сам виждате, все още получавам само незначителен доход, но съм, така да се каже, почти самурай. Надявам се да сте доволен. Всъщност, днес с препускане изминах целия път от моя пост в лагера в Суномата, отчасти, понеже си мислех, че издигането ми може да ви зарадва.
Короку пресилено се усмихна.
— Има и добри времена, а? Има дори и хора, които ще наемат за самураи мъже като теб. Кой ти е господар?
— Господарят Ода Нобунага.
— Този злосторник…
— Впрочем… — Токичиро попромени тона на гласа си. — Малко се отклоних за свои лични работи, но днес съм дошъл като Киношита Токичиро по заповед на господаря Нобунага.
— Така ли? Пратеник ли си?
— Ще вляза. Прощавайте.
С тези думи Токичиро си свали сандалите, качи се по стъпалата на терасата, където седеше Короку и като зае почетното място в помещението, седна.
— Хъ! — промърмори Короку и остана да седи неподвижно на предишното си място.
Не бе поканил Токичиро да влезе, но все пак този без колебание прекрачи прага и седна. Короку се обърна към него и започна:
— Маймунке?
Макар преди Токичиро да бе отговарял на това име, сега отказа да го стори. Просто впери неподвижен поглед в Короку, който го подразни за детинщината му:
— Е, хайде сега. Маймунке. Внезапно си промени отношението, но досега говореше с мен като обикновен човек. Искаш да преминем отсега нататък към официалността да се обръщат към тебе като към пратеник на Нобунага ли?
— Точно така.
— Е, тогава си тръгвай веднага оттук. Махай се, Маймунке!
Короку се изправи и слезе в градината. Гласът му доби оттенък на грубост, а в погледа му имаше нещо опасно.
— Твоят господар Нобунага може да си мисли, че Хачисука е в границите на земите му, но почти цяло Кайто е под мое управление. Не си спомням аз или кой да е от предците ми да сме получили и едно просено зърно от Нобунага. Да гледа на мен с важностите на господар на област е връх на нелепостта. Върви си, Маймунке. И кажеш ли нещо нелюбезно, ще те убия!
Впери в него яростен поглед и продължи:
— Когато се върнеш, кажи на Нобунага това: той и аз сме равни. Ако има нещо да урежда с мене, може да дойде сам. Разбра ли, Маймунке?
— Не.
— Какво?!
— Срамота е. Нима наистина не сте нищо повече от главатар на шайка невежи грабители?
— Ка-какво?! Как смееш?!
Короку с един скок се озова обратно в стаята и се извърна към Токичиро с ръка върху предпазителя на сабята си.
— Повтори това, Маймунке.
— Седни.
— Млък!
— Не, седни. Имам да ти казвам нещо.
— Дръж си езика!
— Не, ще ти покажа твоето собствено невежество. Имам да те науча на нещо. Седни!
— Ах, ти…
— Чакай, Короку. Ако се каниш да ме убиеш, това е мястото и ти си човекът за това, значи не вярвам да има защо да бързаш. Ако ме посечеш обаче, кой ще ти даде урок?
— Ти… ти си луд!
— Както и да е, седни. Хайде, сядай. Остави твоите дребни сметки настрана. Това, което искам да ти кажа, не засяга само господаря Нобунага и отношенията му с рода Хачисука. То има за начало, че и двамата сте се родили в тази страна, наречена Япония. Според тебе Нобунага не е господарят на тази област. Е, това са доста разумни думи и аз съм съгласен с теб. Но намирам за безочливо твърдението ти, че Хачисука е твое собствено владение. Тук бъркаш.
— И как така?
— Всяко парче земя, което наричаме лична собственост, било това Хачисука, или Овари, или кой да е залив или приточе, или дори една само бучка пръст, вече не е част от Империята. Вярно ли е това, Короку?
— Хъм.
— С цялото ми уважение, да се говори по този начин за Негово Императорско Величество — същинският собственик на всички земи… нещо повече — да се надвесваш над мене и докато ти казвам тези неща, да стискаш пред мен сабя, е проява на най-грубо незачитане, нали? Дори и човек от простолюдието не би се държал по този начин, а ти си водач на три хиляди ронина, нали тъй? Седни и слушай!