— Токичиро.
— Да?
— Още си млад. Нямаш способността да изпълняваш заръките на твоя господар с красноречие. Само ядосваш събеседника си, а аз наистина не искам да се ядосвам на младок като тебе. Защо не си тръгнеш, преди да си отишъл твърде далеч?
— Няма да си тръгна, докато не съм казал всичко.
— Оценявам старанието ти, но това е настойчивостта на глупец.
— Благодаря. Нали големите постижения, свръхчовешките сили, като цяло са подобни на настойчивостта на глупеца? При все това мъдрите хора не поемат по пътя на мъдростта. Допускам, например, че вие се смятате за по-мъдър от мене. Погледнато трезво обаче, вие сте досущ като глупеца, който седи на покрива и наблюдава как гори неговата собствена къща. Още упорствате, макар огънят да се разпространява и от четирите страни. А имате само три хиляди ронина!
— Маймунке! Тънкият ти врат все повече доближава сабята ми!
— Какво? Точно моят врат ли е заплашен? Дори да останете верен на Сайто, то що за хора са те? Извършили са какви ли не предателства и жестокости. Мислите ли, че има друга област с толкова западнали нрави? Та нямате ли син? Нямате ли семейство? Погледнете Микава. Господарят Иеясу вече се свърза с рода Ода в нерушим съюз. Пропадне ли родът Сайто, ако разчитате на Имагава, ще паднете в ръцете на Токугава, поискате ли помощ от Исе, ще бъдете обградени от Ода. Без значение кой род си изберете за съюзник, как ще защитите семейството си? Остават само откъснатост и саморазрушение, не е ли тъй?
Сега Короку мълчеше, почти като внезапно онемял, сякаш завладян от красноречието на пратеника. Но макар искреността на Токичиро да се четеше по лицето му, докато говореше, той никога не гледаше сърдито своя противник в спора и не ставаше надменен. А дори и изказано със заекване, искреното слово, щом е вдъхновено, звучи красноречиво.
— Още веднъж ви моля да премислите. Под слънцето няма разумен човек, който да не гледа с лошо око на покварата и произвола в Мино. Като влизате в съюз с неверни и беззаконни управници, сам подготвяте своята гибел. Веднъж постигнал това, мислите ли, че някой ще ви възхвали като мъж, умрял от мъченическа смърт по истинския Път на самураите? По-добре би било да се сложи край на този съюз без стойност и да се срещнете с моя господар Нобунага. Макар в наше време да се говори, че цялата страна била пълна с войни, в нея няма и един с таланта на господаря Нобунага. Мислите ли, че нещата ще продължават постарому? Непочтително е да се говори така, но шогунатът е на края на своя път. Никой не се покорява на шогуна и подчинените му не са в състояние да управляват. Всяка област се е затворила в себе си, всяка укрепва своите собствени земи, издържа своите собствени воини, точи мечовете си и трупа запаси от огнестрелно оръжие. Единственият начин да оцелееш днес е да знаеш, кой между тези многобройни и враждуващи военни господари се опитва да установи нов ред.
За първи път Короку с неохота кимна веднъж в знак на съгласие.
Токичиро дойде по-близо до него.
— Този човек е сега сред нас и той е човек, способен да гледа надалече. Само посредствените не могат да забележат това. Вие сте избрали пътя на верността към рода Сайто, но сте толкова загрижен за дребната вярност, че не виждате по-голямата от нея. Това е жалко и заради вас, и заради господаря Нобунага. Отмахнете с ръка дребните неща от ума си и помислете за по-големия замисъл. Времето вече е дошло. При все че съм недостоен, ми бе наредено да построя крепостта в Суномата и с нея като опора, бях сложен начело на предните отреди, които ще нанесат удара върху Мино. Родът Ода няма недостиг на умни и смели пълководци и е дръзко от страна на господаря Нобунага да назначи сред тях човек с нисък чин като мене. Това сочи, че той не е обикновен владетел като останалите. Заповедите на господаря Нобунага предполагат, че крепостта Суномата ще бъде под началството на човека, който я е построил. Има ли за хора като нас друго сгодно време да се издигнат, освен сега? Казвам това, но няма нищо, което да може да се постигне със силите само на един човек. Не, няма да разкрасявам думите си. Мислех, че мога да се възползвам от тази възможност и заложих живота си на карта, за да дойда тук и да ви привлека. Ако съм грешал, то готов съм да умра. Но не съм дошъл тук с празни ръце. Не е много, но засега съм довел три коня, натоварени със злато и сребро, като възмездие и за военни разходи за вашите хора. Ще съм благодарен, ако ги приемете.
Щом Токичиро свърши да говори, от градината някой се обърна към Короку.
— Чичо.
С тези думи един самурай се просна по очи на земята.
— Кой е този, който ме нарича „чичо“?