Короку намери това за странно и внимателно се вгледа във война.
— Дълго време мина — каза мъжът и вдигна поглед.
В изненадата на Короку не можеше да има съмнение. Проговори, без да е имал намерение да го прави.
— Тендзо?
— Със срам трябва да кажа, че съм аз.
— Какво правиш тук?
— Не мислех, че ще ви видя някога повече, но благодарение на състраданието на господин Токичиро ми бе наредено да го придружа в днешното негово пратеничество.
— Какво? Заедно ли дойдохте?
— След като се обърнах срещу вас и избягах от Хачисука, много години останах при рода Такеда в областта Кай и работих там като нинджа. После, преди около три години, ми бе наредено да шпионирам рода Ода и отидох в града под крепостта Кийосу. Там бях открит от полицията на господаря Нобунага и хвърлен в затвора. Освободиха ме заради любезното застъпничество на господин Токичиро.
— И сега си прислужник на Токичиро?
— Не, след като ме пуснаха от затвора — и с помощта на господин Токичиро — работих с нинджите на Ода. Но когато той потегли за Суномата, помолих да го придружа.
— О?
Короку разсеяно се взираше в своя племенник. Нравът на Тендзо се бе променил дори повече от външността му. Този необуздан племенник, жесток и безчовечен дори по мерките на рода Хачисука, сега не можеше да се познае. Беше любезен и с кротък поглед. Съжаляваше и се извиняваше за някогашните свои престъпления. Преди десет години — наистина десет години бяха — Короку бе в състояние да разкъса тялото му на части!
Разярен от злодеянията на Тендзо, той го бе преследвал чак до границата с Кай, за да го накаже. Сега обаче, като виждаше честния поглед на племенника си, трудно можеше дори да си спомни за своя гняв. Това не бяха просто чувства към кръвен родственик — самият Тендзо определено се бе променил.
— Е, не казах нищо за това, понеже си мислех, че ще говорим за него по-късно — обади се Токичиро, — но като се изключат всякакви сметки от моя страна, бих искал да простите на племенника си. Сега Тендзо е безупречен служител на рода Ода. Той сам поиска прошка за предишните си престъпления. Често ми е казвал, че иска да се извини лично, но прекалено се срамува от своите някогашни постъпки, за да дойде тук. И тъй като в Хачисука имаше други въпроси за решаване, аз си помислих, че това може би е най-добрата възможност. Моля ви, нека отношенията между чичо и племенник дойдат в съгласие като преди.
При това посредничене на Токичиро отстрани, дори и на Короку не му се искаше да тормози своя племенник заради престъпленията му от преди десет години. И щом той почна да разтваря сърцето си, Токичиро не остави този миг да отмине напразно.
— Донесе ли златото и среброто, Тендзо?
Когато говореше с Тендзо, това разбира се, бе със заповеден тон.
— Да, господине.
— Е, нека го погледнем заедно с описа. Накарай някой слуга да го донесе тук.
— Да, господине.
Щом Тендзо тръгна да изпълни заръката, Короку бързо извика след него:
— Чакай, Тендзо. Не мога да приема това. Направя ли го, би означавало, че обещавам да служа на рода Ода. Почакай докато повторно обмисля нещата.
Зачервеното лице свидетелстваше за раздвоението му. И при тези думи рязко се изправи и влезе вътре.
След като се върна в спалнята си, Екей се зае да пише в своя пътен дневник, но сега внезапно се изправи.
— Господин Короку? — обади се той и погледна към стаята на стопанина.
Той обаче не се виждаше. Отиде до параклиса и надникна вътре — Короку бе там, седнал със скръстени ръце пред погребалната плочка на прадедите си.
— Дадохте ли отговор на пратеника на господаря Нобунага?
— Още не си е отишъл, но колкото повече говореше, толкова по-тревожно ми ставаше, така че просто ще го оставя да си стои така.
— Сигурно няма да си тръгне.
Екей свърши да говори, но Короку продължаваше да мълчи.
— Господин Короку — каза накрая той.
— Какво?
— Чух, че днешният пратеник бил някога тук като слуга.
— Познавах го само като „Маймунката“ и нямах представа откъде произхожда. Намерих го край реката Яхаги и му дадох работа.
— Това не е хубаво.
— Не е ли?
— Споменът за времето, когато ви е служил, се е превърнал в пречка и днес не можете да видите истинските черти на този човек.
— Мислите ли, че това е вярно?
— Никога не съм бил така изненадан като днес.
— Защо?
— Просто като гледах изражението на този пратеник. Лицето му е от тези, на които хората казват „доста необикновено“. Да изучаваш чертите на хората е само празно занимание и когато преценявам нрава на един човек единствено по неговата външност, обикновено премълчавам своите изводи. Но в този случай бях изумен. Някой ден този човек ще направи нещо изключително.