От отсрещния бряг, заслонили с ръка очите си, войниците на Сайто гледаха през реката и се шегуваха.
— Това е за четвърти път.
— Още не им е дошъл умът.
— И кой сега е Предводител на мъртвите? Някак тъжно е, макар че ни е враг. Ако не друго, ще запомня името му.
— Казва се нещо от рода на Киношита Токичиро. Никога не съм го чувал.
— Киношита… това е онзи, на който викат „Маймунката“. Просто офицер с нисък чин. Надали струва повече от петдесет-шейсет кан.
— И ги оглавява глупец с нисък чин като този? Противникът не може тогава да е наумил нещо сериозно.
— Може да е уловка.
— Възможно е. Може да имат план да привлекат тук вниманието ни и после да пресекат реката на някое друго място.
Колкото повече войниците на Мино гледаха строежа на отсрещния бряг, толкова по-малко го вземаха на сериозно. Мина се около месец. Токичиро водеше въодушевените ронини от Хачисука, които бяха почнали работа начаса след пристигането си. На два-три пъти бе валял проливен дъжд, но това само още повече улесняваше пускането на трупи по водата. Дори когато една нощ реката преля през напоената ивица, мъжете се събраха, все едно това е нищо. Ще дойдат ли дъждовните облаци, преди да са успели да довършат пръстения насип наоколо? Природата ли ще победи или човекът?
Ронините работеха, сякаш са забравили как се яде и спи. Докато стигнат целта си, двете хиляди, тръгнали от Хачисука, нараснаха на пет или шест.
Токичиро малко се нуждаеше от своя военачалнически чин. Хората бяха будни, работеха здраво и работата ден след ден напредваше право пред очите му.
Ронините бяха привикнали да пътуват през планини и равнини. И далеч по-добре от Токичиро разбираха изискванията за разпределяне на храната и строеж на насипи.
Целта им бе да направят това място свое. Чрез тази работа с един разкрач оставяха предишния си живот в грабителство и безделие. Изпитваха удовлетворението и радостта от това да знаеш, че правиш нещо истинско.
— Е, този насип няма да мръдне, дори ако има наводнение или реките се слеят в една — заяви гордо един от тях.
Преди да е минал и месец, бяха подравнили участък, по-голям от двора на крепостта и дори вдигнаха насип за минаване до брега.
На отсрещния бряг хората от Мино вдигаха погледи към строежа.
— Изглежда, малко е попридобил вид, а?
— Още не са издигнали никакви каменни стени и не прилича на крепост, но основите вече са прокарани.
— Не виждам никакви дърводелци или мазачи.
— Обзалагам се, че до това им остават още стотина дни.
Войниците лениво надзъртаха към отсрещния бряг за да разсеят скуката си. Реката бе широка. При слънчево време от повърхността на водата се вдигаше лека мъгла. От другата страна трудно се виждаше ясно, но от време на време имаше дни когато вятърът подемаше и донасяше от отвъд шум от трошене на камъни и викове от мястото на строежа.
— Изненадващо ли ще нападнем този път? Точно посред строителните работи?
— Изглежда, не. Има строга заповед от генерал Фува.
— И каква?
— Да не се дава и един изстрел. Нека врагът си работи, колкото му душа иска.
— Наредено ни е просто да ги гледаме, докато довършат крепостта ли?
— Първият път бяха замислили, щом врагът започна строежа, да го сразят с едно-единствено изненадващо нападение; на втория — да нападнем, когато крепостта е наполовина построена и да я изравним със земята. Този път, обаче, заповедта е просто да стоим тук със скръстени ръце и да гледаме, докато си свършат работата.
— И после?
— Да превземем крепостта, разбира се.
— А-ха! Ще оставим врага да я построи и после ще му я отнемем.
— Изглежда, такъв е планът.
— Хей, че това е умно. Предишните пълководци на Ода бяха малко трудни да се справиш с тях, но този нов началник Киношита не е нищо повече от пехотинец.
Докато мъжът мърдаше език и продължаваше весело да дърдори, един от останалите го погледна укорително.
В стражевата постройка бързешком влезе трети мъж. Една лодка с прът спря до брега откъм Мино. На него стъпи военачалник с щръкнали мустаци, следван от неколцина служители. След тях свалиха от лодката един кон.
— Тигъра пристига! — обади се един от стражата.
— Унумския тигър е тук!
Помежду им бързо се заразнасяха шепот и споглеждания. Беше управителят на крепостта Унума нагоре по течението; казваше се Осава Джиродзаемон и бе известен като един от най-свирепите военачалници в Мино. Толкова страшен бе този мъж, че за да накарат своите разплакани деца да млъкнат, майките в Инабаяма ги плашеха: „Тигъра иде!“ Сега Осава се появяваше лично, с щръкнали над тигроподобните му големи мустаци очи и нос.