Такенака Ханбей бе родом от този край. Говореше се, че всъщност бил роден в Инабаяма, но по-голямата част детството си бе прекарал в подножието на връх Ибуки. Роден в четвъртата година на Темон, Ханбей трябваше сега да е само на двадесет и осем години — нищо повече от младеж, изучаващ военните дела. С една година по-млад Нобунага и с една по-стар от Хидейоши. Въпреки това вече бе изоставил преследването на големи цели в този безпорядъчен свят и си бе построил отшелническо жилище на връх Курихара. Радваше се на природата, беседваше с книгите на древните и пишеше стихове, без никога да се среща с посетителите, които често идваха на прага му. Дали само суетничеше? И това говореха за него, но името на Ханбей се ползваше с уважение в Мино и славата му бе достигнала чак до Овари.
„Бих искал да се срещна с него и сам да преценя що за човек е“, беше първата мисъл в ума на Хидейоши. Би било жалко просто да отмине и да не се срещне с такъв рядък и изключителен мъж, след като и двамата са били родени по едно и също време и на едно място. Нещо повече — ако Ханбей бъде привлечен на страната на противника, Хидейоши ще трябва да го убие. Той искрено се надяваше това да не стане, тъй като би било най-жалкото събитие в целия му живот. „Вижда ли се с хора или не, аз ще се срещна с него.“
Владетелят на връх Курихара
Курихара, разположен в близост до връх Нангу, не беше много висок и приличаше почти на сгушено до своя родител дете.
„Ах, красиво е!“ Щом доближиха върха, дори Хидейоши, който не беше поетична душа, изпадна в унес, поразен от възвишената хубост на потъващото зад хоризонта есенно слънце. Сега обаче умът му се изпълни с една-единствена мисъл: „Как мога да накарам Ханбей да стане мой съюзник?“, бързо последвана от нова: „Не, да излезеш срещу майстор на военното изкуство с изкуствени ходове би било най-лошия възможен подход. Мога да застана пред него само като празен лист. Просто ще говоря с него откровено и с цялото си умение.“ И така, той набра кураж. При все това, още не знаеше дори къде живее Ханбей и когато слънцето залезе, не бяха успели да намерят уединеното му жилище. Хидейоши обаче не бързаше. Щом се стъмни, естествено ще запалят някъде лампа. Вместо да обикалят безцелно и да кривват все в неправилни посоки, ще бъде по-удобно и по-бързо да спрат където са. Поне изглеждаше, че мисли така, понеже остана да почива докато слънцето залезе. Най-сетне в далечината, зад една блатиста долчинка, те забелязаха светещата точица на лампа. Поеха по тясна, криволичеща пътека, която с извивки следваше пътя си нагоре-надолу и накрая стигнаха мястото.
Бе равна земна площадка посред планинския склон, заобиколена от червени борове. Бяха очаквали да открият покрита със слама къщичка, заградена с изпочупена ограда, но сега се озоваха на подстъпите към груба кирпичена стена, издигната около голям двор. С приближаването си видяха по-навътре да горят още три-четири фенера. Вместо голяма порта, на вятъра се хлопаше само леко окачена бамбукова преграда.
„Толкова е голяма“, помисли си Хидейоши, докато влизаше мълчаливо. Зад стената имаше борова гора. Тясна пътека водеше от входа навътре между боровете и като се изключат покриващите земята борови иглички, човек не можеше да забележи и едно петънце. Продължиха и на около петдесет разкрача стигнаха къщата. В яслите на близкия навес мучеше крава. Сред вятъра се чуваше пращенето на огън и въздухът се пълнеше с дима му. С едно подухване от планината обаче въздухът изведнъж се прочисти от дим и щом вдигна поглед, Хидейоши видя едно дете да слага съчки под печката в кухненския навес.
— Ти кой си? — попита подозрително момчето.
— А ти слуга ли си? — запита Хидейоши.
— Аз ли? Да — отвърна момчето.
— Аз съм служител на рода Ода. Казвам се Киношита Хидейоши. Би ли могъл да предадеш нещо?
— На кого?
— На господаря ти.
— Той не е тук.
— Няма ли го?
— Казвам ви, наистина го няма. Вървете си.
Като обърна гръб на посетителя, детето седна пред печката и отново се зае да подклажда огъня. Нощната мъгла в планината смразяваше и Хидейоши приседна до него на топло.
— Дай да се постопля малко.
Детето не каза нищо, но го изгледа за миг с крайчеца на окото си.
— Студено е през нощта, а?
— Тук е планина. Разбира се, че е студено — каза момчето.
— Виж, послушнико…
— Това не е манастир! Аз съм ученик на господин Ханбей, а не някакъв послушник!
— Ха-ха-ха-ха!
— За какво се смеете?
— Извинявай.
— Вървете си! Ако господарят ми открие, че някакъв непознат се е намъкнал в кухненския навес, после ще ми се скара за това.