В крайна сметка, държанието му трябва да бе следствие от добро възпитание. Беше спокоен и говореше тихо и с усмивка. Имаше обаче някакво съмнение дали повърхността на този човек наистина показва скритата под нея същност, досущ както, например, планината днес изглеждаше достатъчно тиха за едно приятно бродене из нея, но вчера от долината с рев бе духал вятър, от чиято сила дърветата пращяха.
— Е, всъщност… — Хидейоши се усмихна за миг и изопна малко рамене. — Дойдох да се срещна с вас по заповед на господаря Нобунага. Няма ли да слезете от тази планина? Светът не ще позволи на човек с вашите способности от такава ранна възраст да води живот на отдих в планината. Рано или късно ще бъдете длъжен да служите като самурай. И щом това е така, на кого ще се посветите, ако не на господаря Ода Нобунага? Затова дойдох да ви подтикна да служите на рода Ода. Изпитвате ли желание още веднъж да се изправите сред облаците на войната?
Ханбей само слушаше и се усмихваше загадъчно. Дори при ловкия език, който имаше, Хидейоши откри, че такъв род събеседник значително намалява неговия плам. Този мъж бе като върба на вятър. Не можеше да познаеш дали слуша или не. За малко той спря да говори и кротко зачака отговор от Ханбей. До самия край се държа като празен лист хартия и стоеше пред този човек без задни мисли и предвзетост.
В същото време, едно ветрило леко се повяваше в ръката на Ханбей. Бе поставил по-рано в малък мангал три къса дървени въглища и като остави сега машата, стопанинът раздуха мангала с ветрилото тъкмо колкото да разпали огън, без да вдига пепел. Водата в чайника завря. Между това той взе салфетката, която се използва при чайна церемония и избърса малките чаени купички за госта и за домакина. Изглеждаше, сякаш преценява температурата на водата по шума от кипенето й. Беше изискан и на пръв поглед небрежен в държанието си, но много внимателен.
Хидейоши усети как сънливост почва да се изкачва по тялото му, но не успяваше да се сети как да започне следващите си думи. И преди да забележи, нещата, за които говори с такива подробности, бяха отлетели заедно с вятъра в боровете. Изглежда, в ушите на Ханбей не бе останало нищо.
— Е, питам се дали имате нещо да кажете по това, за което току-що ви говорих. Сигурен съм, че да ви обещая как ще бъдете възнаграден с доходи и отличия и да се опитвам да ви примамя с пари, не е начин да ускоря вашето завръщане от уединение, затова изобщо няма да споменавам такива неща. Знам, истина е, че Овари е малка област, но в бъдеще тя ще властва над цялата страна, понеже никой друг, освен моят господар, няма способностите за това. За вас е пилеене на време да живеете в планината посред този безреден свят. Заради страната ни трябва да слезете оттук.
Докато говореше, домакинът му изведнъж се обърна към него и Хидейоши несъзнателно затаи дъх. Ханбей обаче спокойно му предложи чаена купичка.
— Пийнете си чай — каза той.
После, като взе една и за себе си, засърба чая почти сякаш облизваше купичката. Опитва го на няколко пъти, все едно че в сърцето си нямаше съвършено нищо друго.
— Почитаеми посетителю…
— Да?
— Харесвате ли орхидеи? Те са красиви напролет, но наесен също са доста хубави.
— Орхидеи! Какво ще рече това — орхидеи?
— Цветята. Когато навлезете на още около три-четири часа път пеш в планината, по стръмнините и канарите има орхидеи, покрити с росата на древни времена. Накарах моя слуга Кокума да откъсне една и да я постави във ваза. Бихте ли желал да я видите?
— Н-не — Хидейоши колебливо млъкна. — За мене няма полза да гледам орхидеи.
— Така ли?
— Един ден се надявам да го правя, но това, че дори докато съм си у дома, сънищата ми ме отнасят към бойното поле, сочи, че още съм младеж с гореща кръв. Аз не съм нищо повече от смирен слуга на рода Ода. Не разбирам какво чувстват хора, които живеят в отдих.
— Е, това не е неразумно. Ала не мислите ли, че за човек като вас е лична загуба да се пилее така стремително в търсене на слава и придобивки? В живота, прекарван в планината, има твърде дълбок смисъл. Защо не напуснете Суномата и не дойдете да си построите хижа на този връх?
„Не е ли искреността същото като глупостта? И в крайна сметка да си без предварителен умисъл не значи ли да си без мъдрост? Навярно искреността сама по себе си не е достатъчна да достигнеш сърцето на човека? Не разбирам“, помисли си Хидейоши, докато мълчаливо се спускаше от планината. Всичко беше напразно. Горящ от негодувание, той се обърна и погледна назад. Сега не оставаше нищо освен гняв. Никакво съжаление. След днешната първа среща учтиво го бяха отпратили. „Сигурно никога няма да го срещна отново, помисли си Хидейоши. Не, следващия път ще огледам главата му, след като я сложат пред походното ми столче на бойното поле.“ Обеща си сам това и прехапа устна. Колко пъти бе минавал по този път и свеждал глава, за да бъде съвършено учтив и да скрие срама си? Сега пътеката го дразнеше. Отново се обърна назад.