Два часа не са много път, но тук всъщност беше непроходимо. Докато се катереха, Хидейоши непрестанно поглеждаше в картата и търсеше скрити места за минаване. Колкото и обаче да я сравняваше, тя не съвпадаше със същинските очертания на планината.
Не можеше да открие планинския поток, който би трябвало да служи като белег. Бяха се загубили. Между това слънцето почна да залязва и стана много по-хладно. Хидейоши не се бе замислял много за възможността да изгубят пътя. В ума му бяха само отрядите, които обсаждаха крепостта Инабаяма. Ако по изгрев-слънце на следващата сутрин нещо се обърка, щеше да направи много лоша услуга на другарите си.
— Чакайте! — обади се един от мъжете така внезапно, че всички замръзнаха по местата си. — Виждам светлина.
Нямаше за какво посред тези планини да има светлина, особено пък до тайна пътека, водеща към крепостта. Навярно доста са наближили укрепленията и това трябва да е вражеска наблюдателница.
Мъжете бързо се изпокриха. В сравнение с ронините, които дали се катерят по планината или просто вървят, бяха изключително подвижни, Хидейоши се чувствуваше в по-неизгодно положение.
— Хванете се за това — се обади Хикоемон, като протегна дръжката на копието си.
Хидейоши се хвана здраво и той се изкатери по стръмнината, като го издърпа подире си. Излязоха на открито възвишение. Докато нощта ставаше все по тъмна, светлината, която бяха видели преди, ярко блещукаше от един процеп в планината на запад от тях.
Ако се предположи, че светлината е от наблюдателница, пътеката със сигурност щеше да върви в една посока.
— Нямаме избор — казаха те, решени да минат отвъд.
— Чакайте — успокои ги бързо Хидейоши. — В наблюдателницата има сигурно само малко хора, недостатъчно, за да се тревожим. Не трябва обаче да ги оставяме да дадат знак на Инабаяма. Ако има сигнален огън, трябва да е близо до постройката, значи нека го намерим и първо да оставим двама души там. После, за да спрем кой да е от стражите да избяга до крепостта, половината от вас трябва да отидат зад къщата.
Те кимнаха за съгласие и като горски животни запълзяха напред, прекосиха една падина и влязоха в същинската долчинка. Конопът в полята ухаеше неочаквано силно. Имаше също ниви с просо, праз и сладки картофи.
Хидейоши наклони глава на една страна. Колибата, заобиколена от ниви и с груба постройка, нямаше вид на наблюдателница.
— Не бързайте. Ще поогледам.
Хидейоши запълзя пред конопа, като се опитваше да спре шумоленето му. Според каквото можеше да различи във вътрешността на хижата, това не бе нищо повече от селски дом и при това ужасно западнал. На мъждивата светлина на лампата забеляза двама души. Единият приличаше на старица, заспала просната върху рогозка. Другият, който разтриваше гърба на старата жена, имаше вид на неин син.
За миг Хидейоши забрави къде се намира и с умиление впери поглед в това зрелище. Косата на старицата вече бе побеляла. Синът й бе доста мускулест, макар да не изглеждаше на повече от шестнадесет-седемнадесет години. Хидейоши не бе в състояние да мисли за тази майка и детето й като за непознати. Внезапно се почувства, сякаш вижда своята собствена майка в Накамура и себе си като момче.
Изведнъж младежът вдигна поглед и рече:
— Почакай само за малко, мамо. Има нещо не на ред.
— Какво е, Мосуке?
Старицата се поизправи малко.
— Щурците спряха изведнъж да свирят.
— Навярно пак някакво животно се опитва да се намъкне в килера.
— Не — той силно поклати глава. — Ако беше животно, нямаше да дойде наблизо, докато лампата още гори.
Готов да излезе навън, младежът се плъзна към терасата и взе една сабя.
— Кой е там вън, дето се помъква наоколо? — провикна се той.
Изведнъж Хидейоши се изправи в лехата с коноп. Младият мъж изненадан се втренчи в него. Накрая промърмори:
— Какво става? Само мислех, че навън има някой. Да не сте самурай от Кашихара?
Хидейоши не отговори, а се извърна и с махване на ръката даде знак на хората, които се криеха зад него.
— Обградете хижата! Ако някой избяга навън, посечете го!
Войните наскачаха от конопената леха и за миг обкръжиха дома.
— Да обграждате моята къща с цялата тази показност! — се обърна Мосуке почти предизвикателно към Хидейоши, който сега се бе приближил до постройката. — Майка ми и аз сме единствените двама души тук. Няма нищо, което да си струва да бъде пазено от толкова много хора. А какво всъщност търсите тук, самураю?
Държанието му, докато стоеше на терасата, бе всичко друго, но не и объркано. Напротив, беше дори прекалено спокойно. Очевидно гледаше на тях с презрение.