— Напълни я с вода и я вземи със себе си — каза му тя. — Непременно ще ожаднееш по пътя.
Хидейоши и останалите се зарадваха. Досега неведнъж бяха страдали от липса на вода. Само на малко места между скалистите чуки бълбукаха поточета. А и колкото повече наближават върха, толкова по-малко вода щеше да има.
Щом стигнаха до канара, Мосуке метна въжето, върза го долу за корена на един бор, покатери се пръв и после изтегли след себе си останалите.
— Оттук нататък пътеката става още по-трудна за следване — каза той. — Има доста места, като наблюдателницата при пещерата Акагава, където може да ни улови стражата.
Като чу това, Хидейоши разбра до каква степен е бил предпазлив Мосуке, когато, след като му показаха картата на планината, я погледна за миг и не даде бърз отговор. У него все още имаше нещо детинско, но той обмисляше вещата изцяло и Хидейоши почувствува още по-голяма привързаност към момчето.
Накрая водата от кратунката се превърна в пот по десетимата мъже. Мосуке избърса гъстата влага от лицето си и каза:
— Ако сме така уморени, надали ще можем да се бием. Защо да не преспим тук?
— Добре ще е да поспим — съгласи се Хидейоши, — но после колко още път остава до тила на крепостта.
— Ей там долу е — отвърна Мосуке и посочи право към долината.
Всички се развълнуваха, но с махване на ръка Мосуке ги накара да млъкнат.
— Не бива повече да говорим високо. Вятърът може да отнесе гласовете ни в посока към крепостта.
Хидейоши се втренчи надолу в долината. Тъмните дървета, които я обграждаха, приличаха на бездънно езеро. Щом обаче се вгледа дълго и напрегнато, едва успя да различи очертанията на издигната от огромни камъни стена, висока дървена ограда и нещо като постройка между дърветата.
— Тук сме точно над врага. Добре, да поспим, докато съмне.
Мъжете заспаха на земята, а Мосуке уви празната сега кратунка с парче плат и я сложи под главата на господаря си. Докато другите поспаха около два часа, той будуваше и стоеше на пост малко по-встрани.
— Хей! — извика той.
Хидейоши вдигна глава.
— Какво има, Мосуке?
Младежът посочи на изток.
— Изгревът.
Наистина, нощното небе добиваше белезникав оттенък. Море от облаци покриваше върховете. Долината зад крепостта Инабаяма, която бе непосредствено под тях, не можеше въобще да се види.
— Е, да тръгваме в нападение — се обади един от хората.
Докато връзваха връзките на доспехите си и си нагласяха наколенниците, Хикоемон и останалите затрепериха от вълнение.
— Не, чакайте. Дайте първо да се нахраним — спря ги Хидейоши.
Докато слънцето се показваше над обширния океан от облаци, те довършиха второто от двете яденета, които Мосуке бе приготвил предишната вечер. Кратунката бе празна, но оризът, смесен с просо и увит в дъбови листа, бе толкова вкусен, та си помислиха, че няма да го забравят до края на живота си.
Щом свършиха с храненето, мъглата в долината под тях почна да се вдига. Различиха стръмна скала и обвит с лози висящ мост. Зад моста имаше каменна стена, покрита с гъст зелен мъх. Мястото тъмнееше и непрестанно духаше суров вятър.
— Къде е тръбата за сигнални ракети? — попита Хидейоши. — Дайте я на Мосуке и го научете как да си служи с нея.
Стана и попита Мосуке дали знае как да използува тръбата, после добави:
— Сега слизаме долу да си пробием път в крепостта. Отваряй си ушите. Веднага, щом чуеш викове, запали тръбата. Нали? Да не объркаш нещо.
— Разбирам — кимна Мосуке и застана до сигналната тръба.
Като видя господаря си и останалите да потеглят и да се спускат в долината с висок боен дух, той доби малко тъжен вид. Би искал да отиде с тях. Облаците заприличаха на високи разбушувани вълни и най-сетне под тях се показа долината между Мино и Овари.
Тъй като все още бе ранна есен, слънцето продължаваше да свети жарко. Много скоро пред погледа се разкриха градът под крепостта Инабаяма, водите на река Нагара и дори кръстовищата между къщите. И все пак не можеше да се види и жива душа. Слънцето се изкачи по-нависоко.
„Какво е станало?“, запита се тревожно Мосуке. Сърцето му силно тупкаше. После изведнъж чу ехо от пушечни изстрели. Пушекът от сигналния огън, който изстреля, се провлачи по синьото небе като пускаща мастило сепия.
Хидейоши и хората му се приближиха към тила на крепостта с напълно спокойни изражения, като се оглеждаха насам-натам по широкото празно място, обрасло с гъста трева.
Първите войници от крепостта Инабаяма, които видяха групата, си помислиха, че тя е съставена от мъже от техните. Настанени в съседния склад за гориво и оризов хамбар, те ядяха своите сутрешни дажби и бъбреха. При все че бяха минали няколко дни на постоянни сражения, това беше голяма крепост, а всичко се бе развивало около предната порта. Тук, в тила на естествената твърдина, бе толкова тихо, че можеше да се чуе чуруликането на птиците.