— Щом ме види, ще разбере — каза мъжът на стражата, която прати вест на Хидейоши.
Този бързешком излезе от крепостните порти да приветства гостите си — Такенака Ханбей, Кокума и Ою.
— Това са единствените ми последователи — му каза Ханбей. — В крепостта на връх Бодай имам доста голямо домочадие, но когато се оттеглих от този свят, прекъснах връзка с тях. Що се отнася до моето предишно обещание към вас, господарю, помислих, че времето навярно е дошло и затова напуснах планинското си убежище и слязох отново да бъда между хората. Ще приемете ли моля тези трима странници като ваши най-смирени слуги?
Хидейоши се поклони с ръце на колената и каза:
— Вие сте прекалено скромен. Ако ми бяхте пратили предварително просто една бележка, щях да дойда на планината да ви посрещна лично.
— Какво? Бихте дошъл да посрещнете един нищожен планински ронин, който идва тук да ви служи?
— Е, както и да е, моля, заповядайте вътре.
Той тръгна напред и направи на Ханбей знак с ръка да влезе. Щом Хидейоши се опита да му предостави почетното място за сядане, Ханбей решително отказа с думите:
— Това ще е противно на намерението ми да бъда ваш служител.
— Не, не — отвърна с най-дълбоко чувство Хидейоши. — Аз не съм дотам надарен, че да се поставям над вас. Мисля да ви препоръчам на господаря Нобунага.
Ханбей поклати глава и упорито отказа.
— Както от самото начало заявих, нямам и най-малко намерение да служа на господаря Нобунага. И това не е просто въпрос на вярност към рода Сайто. Ако трябваше да служа на господаря Нобунага, нямаше да се мине дълго и щях да се принудя да изоставя службата си при него. Като взема предвид несъвършенствата на моята собствена личност, ведно с това, което съм чувал за нрава му, усетът ми подсказва, че отношенията ни на господар и служител не биха били от взаимна полза. С вас обаче не трябва да потискам разположението на духа си. Вие можете да търпите присъщата ми себичност и своенравие. Бих желал да ме смятате за най-долния от служителите ви.
— Е, тогава, ще обучавате ли във военното изкуство не само мене, но и всички мои служители?
С това, изглежда, двамата мъже постигнаха взаимно съгласие и тази вечер до късен час разговаряха весело и пиха заедно саке, без да мислят за това кое време е. Утре бе денят на пристигането на майката на Хидейоши в Суномата. Придружен от прислуга, той пропътува малко повече от час, от крепостта до покрайнините на селото Масаки, за да посрещне носилото на майка си.
Небето бе лазурно, хризантемите по грубо сплетените огради на хорските къщи изпускаха своето благоухание, а свраките в клоните на гинковите дървета пееха пискливата си песен.
— Шествието на почитаемата ви майка вече се вижда в далечината — обяви един от служителите.
Лицето на Хидейоши засия от радост, която не бе в състояние да прикрие. Най-сетне носилата на неговата майка и съпруга пристигнаха. Щом съпътстващите самураи видяха господаря си да се приближава към тях, за да ги поздрави, те незабавно слязоха от седлата. Хачисука Хикоемон се приближи бързо отстрани до носилото на старата жена и я осведоми, че Хидейоши е дошъл да я посрещне.
От вътрешността на носилото се чу гласа на старицата, която молеше да я свалят долу. Спряха носилата и ги спуснаха на земята. Войните коленичиха от двете страни на пътя и се поклониха. Нене слезе първа, отиде до носилото на свекърва си и я хвана за ръка. Когато погледна към лицето на самурая, който бързо сложи на краката на старата жена сламени сандали, видя, че това е Хидейоши. Дълбоко развълнувана, без да има време да каже и дума, Нене поздрави своя съпруг с бързо кимване.
Като взе ръката на своя син, старицата я притисна с почитание към челото си и каза:
— За господар на крепост си прекалено любезен. Моля те, недей проявява такава загриженост пред служителите си.
— Отдъхвам си, като виждам, че имаш такъв здрав вид. Казваш ми да не проявявам загриженост, но майко, единствена моя майко, днес аз не съм излязъл да те посрещна като самурай. Не се грижи, моля те.
Старата жена пристъпи вън от носилото. Останалите самураи всички се бяха проснали по очи на земята и тя се почувства твърде зашеметена, за да върви.
— Трябва да си уморена — каза Хидейоши. — Почини си тук за малко. До крепостта няма повече от час път.
Като хвана майка си за ръка, той я поведе към ниско столче под стрехата на една къща. Старицата седна и се загледа в есенното небе, което се простираше над плътната жълта ивица на гинковите дървета.
— Досущ като насън е — прошепна тя.
Тези думи накараха Хидейоши да се замисли за изминалите години. Не можеше да почувства, че този миг е като сън. Много ясно виждаше стъпките, които свързваха сегашната действителност с миналото. И усещаше това сега като естествен завършек на един отрязък от своя път.