— Господин Ханбей дойде.
Вдигна поглед от унеса си и бързо излезе от стаята да посрещне Ханбей. Двамата се върнаха вътре и седнаха.
— Съжалявам, че ви повиках тук посред нощ. Как се чувствате?
Ханбей погледна в очите Хидейоши, който на свой ред явно се канеше до самия край да се отнася с него като с учител.
— Такова внимание е ненужно. Ако вие, моят господар, говорите така с мене, как ще съм в състояние да ви отвърна? Защо не кажете нещо като „О, ти ли си, Ханбей?“ Мисля, че такъв род загриженост към един служител е неуместна.
— Наистина ли? Е, смяташ ли, че това не е от полза за отношенията ни?
— Просто не мислех, че моят господар трябва да уважава някого като мен така, като правите това вие.
— А защо не? — засмя се Хидейоши. — Аз съм необразован, а вие сте твърде учен. Роден съм на село, а вие сте син на господар на крепост. Във всеки случай, мисля за вас като за по-високопоставен.
— Щом нещата стоят така, отсега нататък ще бъда по-внимателен.
— Добре, добре — рече с игрива нотка Хидейоши. — Постепенно ще станем господар и служител. Ако се издигна още по-високо от сега.
За господар на една крепост, той отиваше извънредно далеч в пренебрегването на своето достойнство. Всъщност, ако умът има нужда от дрехи, бе готов да застане пред Ханбей напълно гол по отношение на собствената си глупост и невежество.
— Е, добре, защо ме повикахте, господарю? — запита учтиво Ханбей.
— О, да — каза Хидейоши, като внезапно се сети за предмета на тяхната среща. — Току-що получих писмо от господаря Ода Нобунага. Ето какво пише той: „След малко отдих се отегчих дори от придобивката на Гифу. Вятърът и облаците са спокойни и бих искал отново да изляза на открито. Хубостите на природата още не са ми станали близки. Какво ще правим с плановете за тази година?“ Как допускате, че трябва да отговоря на това?
— Е, смисълът е ясен, така че би трябвало да сте в състояние да му отговорите с един ред.
— Хм. Разбирам, но как бих могъл да отговоря в един ред?
— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето.“
— „Бъдете добър със съседа си — кройте планове за бъдещето“ ли?
— Това е.
— Хм. Разбирам.
— Подозирам, че след като господарят Ода Нобунага превзе Гифу, сега си мисли, че тази година е времето да сложи в ред своето вътрешно управление, да даде на войските си да отпочинат и да почака нов подходящ ден — заключи Ханбей.
— Сигурен съм, че точно такива са замислите му, но с неговите наклонности той не може просто да остави дните да минават в безделие. Ето защо е пратил това писмо с въпрос относно политиката.
— Кроене на планове за бъдещето, съюз със съседите — настоящето, мисля, е навярно чудесна възможност за такива неща.
— Значи? — попита Хидейоши.
— Това е просто моето скромно мнение, понеже по-скоро вие, а не аз съм този, за когото се говори, че е способен в толкова много области. Първо отговорете само с едни ред: „Бъдете добър със съседите си — кройте планове за бъдещето“. После при удобен случай идете в крепостта Гифу и лично обяснете своя замисъл.
— Защо всеки от нас не напише коя област смята, че е най-добре да стане съюзник на Ода и после да сравним и да видим дали мислим едно и също?
Ханбей написа пръв нещо и после Хидейоши също употреби четката върху парче хартия.
Щом си размениха листовете и ги разгънаха, видяха, че и двамата са написали „Такеда от Кай“ и избухнаха в смях, доволни, че мислите им вървят в еднаква посока.
Лампите в гостната светеха ярко. Вестоносецът от Гифу получи почетното място; присъстваха също майката и съпругата на Хидейоши. Щом последният седна, лампите сякаш загоряха още по-весело и стаята се оживи.
Нене си помисли, че поне в сравнение с миналото, в днешно време съпругът й изглежда пие доста повече саке. Наблюдаваше небрежното му държание по време на угощението, сякаш въобще нищо не е забелязала. Хидейоши забавляваше своя гост, караше майка си да се смее и изглежда сам се чувствуваше отлично. Дори и Ханбей, който никога не пиеше, приближи чашата със саке до устните си и отпи малко за здравето на своя господар.
Към веселието се присъединиха още хора и то скоро стана доста буйно. Щом майка му и Нене се оттеглиха. Хидейоши излезе навън да поизтрезнее. Цветовете на младите черешови дървета вече бяха изпокапали и нощта се изпълваше само от уханието на планинската лоза.
— А! Кой е там под дърветата? — извика Хидейоши.
— Аз съм — отвърна женски глас.