— Ою, какво правиш тук?
— Брат ми се забави толкова до късно, а е така слаб, че се разтревожих.
— Чудесно е да виждаш такива безупречни отношения между брат и сестра.
Хидейоши отиде до нея. Канеше се да се просне по очи, но той я хвана за ръцете.
— Да повървим долу до чаения павилион, Ою. Толкова съм пиян, че не съм сигурен къде стъпвам. Бих искал да ми приготвиш купичка чай.
— Господи! Ръцете ми! Не бива. Моля ви, пуснете ме.
— Всичко е наред. Не се тревожи.
— Не… не трябва да правите това.
— Наистина всичко е наред.
— Моля ви!
— Защо вдигаш толкова шум? Говори шепнешком, моля те. Жестока си.
— Не бива!
В този миг Ханбей извика отвън. Тръгваше си за дома. Щом го видя, Хидейоши незабавно пусна Ою. Ханбей го изгледа с изумление.
— Що за пиянско безумие е това, господарю?
Хидейоши се плесна с ръка по главата. После, като се смееше или на собствената си глупост, или на липсата на изисканост в държанието си, зина и рече:
— Добре де, какво не е наред? Това е да бъдеш добър със съседите си и да кроиш планове за бъдещето. Не се тревожи за това.
Лятото премина в есен. Един ден Хикоемон дойде при Ханбей с известие, което съдържаше молба Ою да стане придворна дама на майката на Хидейоши. Щом чу това, девойката се сви от страх. После избухна в сълзи. Това бе нейният отговор на поканата на Хидейоши.
За купичка за чай, която няма несъвършенства, казват, че не е достатъчно красива. Характерът на Хидейоши също не беше безукорен. Макар изяществото на чаената купичка и самото човешко непостоянство да са интересно зрелище, от гледище на една жена такъв недостатък не може въобще да бъде „интересен“. Щом сестра му избухна в сълзи при самото споменаване на въпроса, Ханбей сметна отказа й за разумен и го предаде на Хикоемон.
И есента мина без произшествия. В Гифу на дело прилагаха началата на „да бъдеш добър със съседа си и да кроиш планове за бъдещето“. За рода Ода Такеда от Кай винаги бяха оставали заплаха откъм гърба. Скоро бе уговорено дъщерята на Нобунага да се омъжи за сина на Такеда Шинген — Кацуйори. Младоженката беше момиче на тринадесет години, несравнима по хубост. Тя обаче бе осиновена и не беше от истинските дъщери на Нобунага. При все това след брачната церемония Шинген изглеждаше извънредно доволен от нея и скоро връзката бе благословена със син — Таро.
Поне засега северната граница на рода Ода изглеждаше сигурна, но докато раждаше Таро, младата невеста почина. Тогава, за да предотврати разхлабването на съюза между двете области, Нобунага сгоди своя най-голям син Нобутада за шестата по ред дъщеря на Шинген. Прати предложение за брачна връзка и до Токугава Иеясу в Микава. Така военният съюз, който вече съществуваше помежду им, бе подсилен със сродяване между семействата. По времето на годежа най-големият син на Иеясу, Такечийо и дъщерята на Нобунага бяха и двамата по на осем години. Тази политика бе приложена и към рода Сасаки в Оми. И така, през следващите две години в крепостта Гифу имаше непрестанни празненства.
Лицето на самурая бе скрито в сянката на широка, изплетена от камъш шапка. Бе висок и на около четиридесет години. Като се съди по дрехите и сандалите му, беше странстващ боец, който от доста време е на път. Дори и откъм гърба тялото му сякаш не оставяше уязвимо място за нападателя. Тъкмо бе привършил обедното си ядене и излизаше на една от улиците на Гифу. Обикаляше и се оглеждаше без някаква определена цел. От време на време си отбелязваше сам колко се е променило еди-кое си място.
От всяко едно място в града пътникът можеше да вдигне поглед и да види високите стени на крепостта горе. Прихвана ръба на ниската си конусовидна шапка и за кратко време с удивление се загледа в тях.
Внезапно една минувачка, навярно жена на търговец, се обърна и спря, за да го огледа. Прошепна нещо на придружаващия я помощник и двамата колебливо се приближиха до странника.
— Простете. Неучтиво е да ви спирам по този начин на улицата, но не сте ли вие племенникът на господин Акечи?
Хванат неподготвен, боецът отговори бързо:
— Не — и се отдалечи с големи крачки.
След като измина десетина стъпки, той обаче се обърна и погледна към жената, която още се взираше в него. „Това е дъщерята на оръжейника Шинсай, помисли си. Вече трябва да се е омъжила.“
Проправи си път през улиците. Два часа по-късно бе близо до река Нагара. Седна на тревистия бряг и се загледа във водата. Можеше да остане тук завинаги. Тръстиките шумоляха в самотен шепот под бледото и хладно есенно небе.
— Господин страннико?
Някой го потупа по рамото.