Щом се извърна, Мицухиде видя трима души — най-вероятно стража от самураи на Ода, които дежурят.
— Какво правите? — попита небрежно единият.
Лицата на тримата бяха обаче напрегнати и подозрителни.
— Уморих се да вървя и поспрях да почина малко — отвърна спокойно боецът. — Вие от рода Ода ли сте? — попита той, като стана и отърси тревата от дрехите си.
— Да — отвърнаха отсечено войниците. — Откъде идете и накъде сте тръгнали?
— От Ечидзен съм. Имам роднина в крепостта и търсех някакъв начин да се свържа.
— Служител ли?
— Не.
— Но не казахте ли току-що, че е някой от крепостта?
— Не е служител. От домашните е.
— Жена? И как се казва?
— Колебая се, дали да го кажа тук.
— А вашето име?
— И него също.
— Ще рече, че не искате да говорите на открито ли?
— Точно така.
— Е, тогава ще трябва да дойдете с нас до дома на стражата.
Навярно подозираха в него вражески съгледвач. Просто в случай, че окаже съпротива, един от мъжете извика в посока към пътя, където чакаха качен на кон самурай, който имаше вид на техен водач и още десетима пешаци.
— Точно на това се надявах. Водете.
С тези думи боецът бързо тръгна напред.
И в Гифу като във всяка друга област проверките при пресичане на реката, в града под крепостта и на границата бяха строги. Нобунага едва наскоро се бе пренесъл в крепостта Гифу и заради пълната промяна на управлението и законите сега държавните чиновници имаха многобройни задължения. Макар някои да се оплакваха, че охраната е прекалено строга, в града още имаше много бивши служители на сваления род Сайто, а заговорите във вражеските области често напредваха бързо.
Мори Йошинари добре подхождаше за поста на главен градски управител, но като всеки воин предпочиташе полето на боя пред гражданските задължения. Щом се върнеше вечер у дома, изпускаше въздишка на облекчение. И всяка вечер показваше на съпругата си все същото уморено от работа лице.
— Дойде писмо за теб от Ранмару.
Щом чу името Ранмару, Йошинари се усмихна. Новините от крепостта бяха едно от малкото му удоволствия. Ранмару бе неговият син, когото като дете прати да служи в крепостта. От самото начало беше ясно, че той няма да е от никаква същинска полза, но бе хубаво на вид момче и привлече погледа на Нобунага, като така стана един от личните му прислужници. Напоследък бе заедно с оръженосците и изглежда изпълняваше някакъв вид задължения.
— Какви са новините? — попита съпругата на Йошинари.
— Всъщност никакви. Всичко е спокойно и Негово Височество е в добро настроение.
— Нали не пише нещо за боледуване?
— Не, твърди, че е в отлично здраве — отвърна Йошинари.
— Това момче е по-умно от повечето. Сигурно внимава да не причини тревога на родителите си.
— Предполагам, че е така — каза Йошинари. — Но е още съвсем малък и за него трябва да е напрежение през цялото време да бъде до Негово Височество.
— Допускам, че от време на време би искал да се прибира у дома да го поглезим малко.
В този момент се появи един самурай и обяви, че скоро след като Йошинари се върнал в къщи, в службата му станало нещо и макар да е късно пред нощта, неколцина от неговите подчинени са дошли да се посъветват. Тримата военни чакаха на входа.
— Какво има? — попита ги Йошинари.
Водачът им доложи какво е станало:
— Към края на деня един от патрулите ни задържа близо до река Нагара подозрителен на вид странстващ боец.
— И?
— По целия път до дома на стражата се държа много кротко. Когато го разпитахме, упорито отказа да издаде името или родната си област и каза, че ще направи това, само ако говори с господин Йошинари. Продължи с думите, че не е вражески съгледвач и че негова роднина — жена — работи в домакинството на рода Ода от времето, когато Негово Височество пребиваваше в Кийосу. Не поиска обаче да каже нищо повече, освен ако не се срещне с този, който отговаря за всичко. Беше много упорит.
— Хубаво, хубаво. На колко е години?
— Към четирийсет.
— Що за човек е?
— Доста е внушителен. Трудно е да го вземеш просто за един от онези странстващи бойци.
След няколко минути въведоха задържания. Един възрастен служител го отведе в стая в задната част на дома. Възглавница и малко храна очакваха госта.
— Господин Йошинари скоро ще бъде с вас — каза старият служител и се сбогува.
Дим от благовония проникна в стаята. Боецът, с изпоцапани от пътя дрехи, усети, че благовонието е от такова качество, че ако посетителят няма достатъчно изтънчено обоняние, би било пропиляно. Мълчаливо зачака някакъв знак от стопанина на къщата.
Лицето, закрито днес от камъшената шапка, сега мълчаливо съзерцаваше трепкащата светлина на лампата. Без съмнение бе твърде блед, за да повярва стражата, че е странстващ боец. А и очите му бяха кротки и меки — не такива, каквито биха очаквали от човек, чието ежедневие е сабята.