Книга четвърта
Първа година на Генки
1570 г.
Асаи Нагамаса, господар на Оми и шурей на Нобунага
Асакура Йошикаге, господар на Ечидзен
Амакасу Санпей, нинджа на рода Такеда
Такеда Шинген, господар на Кай
Кайсен, дзен-монах и съветник на Шинген
Сакума Нобумори, старши служител на рода Ода
Такей Секиан, старши служител на рода Ода
Мори Ранмару, оръженосец на Нобунага
Фуджикаге Микава, старши служител на рода Асаи
Оичи, съпруга на Асаи Нагамаса и сестра на Нобунага
Чача, най-голямата дъщеря на Оичи и Нагамаса
Хонганджи, седалище на монасите-воини от ордена Ико
Връх Хиеи, планина източно от Киото и седалище на ордена Тендай
Кай, област на рода Такеда
Хамамацу, крепост на Токугава Иеясу
Ниджо, дворецът на шогуна в Киото
Оми, област на рода Асаи
Одани, главната крепост на рода Асаи
Ечидзен, област на рода Асакура
Враг на Буда
На първата нощ след завръщането си в Киото офицерите и мъжете от последните отряди, едва успели с бягство да спасят живота си, можеха да мислят само за едно — сън.
След като докладва на Нобунага, Хидейоши си тръгна като зашеметен.
Сън. Сън.
На следващата сутрин отвори само за миг очи и веднага заспа отново. Към пладне бе събуден от един прислужник и яде малко оризова каша, но в полубудно-полузаспалото си състояние усети само, че вкусът й е добър.
— Да спите ли се връщате? — попита удивен слугата.
Най-сетне Хидейоши се събуди вечерта на втория ден в пълно объркване.
— Кой ден е?
— Вторият — отвърна самураят на стража.
„Вторият, помисли си той, докато тежко извличаше тялото си от стаята. Господарят Нобунага също трябва да се е възстановил.“
Нобунага бе преустроил Императорския дворец и издигнал ново жилище за шогуна, но сам нямаше дом в столицата. Винаги, когато идваше в Киото, отсядаше в някой храм, а служителите му нощуваха в съседните храмове на същия орден.
Хидейоши излезе от храма, където бе настанен и за първи път от няколко дни вдигна поглед към звездите. „Почти лято е“, помисли си. И после осъзна, че е все още жив. Почувства се извънредно щастлив. Макар да беше късно през нощта, помоли да бъде приет от Нобунага. Въведоха го веднага, сякаш господарят вече го очаква.
— Трябва да си доволен от нещо, Хидейоши — каза Нобунага. — На лицето ти има необикновена усмивка.
— Как бих могъл да не съм доволен? — отвърна той. — Допреди това не съзнавах какво благословено нещо е животът. Но след като за малко избегнах смъртта, разбрах, че не ми трябва нищо повече, освен този живот. Само като погледна онази лампа или лицето ви господарю, зная че съм жив и че съм дарен с далеч повече, отколкото заслужавам. Но вие как се чувствате, господарю?
— Не мога да не бъда разочарован. Това е първият път, когато усещам срама и горчивината от поражението.
— Постигал ли е някой някога нещо голямо, без да претърпи поражение?
— Е, и това ли можеш да прочетеш по лицето ми? На коня му стига един удар с камшик по корема. Приготви се за път, Хидейоши.
— За път ли?
— Тръгваме обратно за Гифу.
Тъкмо когато Хидейоши се поздравяваше, че върви с една крачка пред Нобунага, господарят му отново излезе начело. За него имаше няколко важни причини да се върне колкото се може по-бързо в Гифу.
Макар Нобунага да се ползваше с името на мечтател, знаеше се също че е решителен човек на действието. Тази нощ Нобунага, Хидейоши и не повече от триста мъже заедно с тях напуснаха столицата с бързината на внезапна буря. Дори и при тази скорост обаче заминаването им не можеше да остане в тайна.
Кратката нощ още не бе свършила, когато групата стигна в Оцу. Шум от изстрел отекна в планините и разцепи предутринния мрак. Конете заритаха уплашени. Разтревожени за Нобунага, служителите препуснаха напред, като в същото време се оглеждаха за стрелеца.
Нобунага сякаш не бе забелязал стрелбата — всъщност, той вече препускаше на повече от петдесет разкрача напред. Обърна се и извика от разстояние:
— Оставете го!
Тъй като беше сам и далеч бе изпреварил останалите, те оставиха неуспелия убиец зад гърба си. Щом Хидейоши и останалите военачалници се изравниха с Нобунага и го попитаха дали е ранен, онзи намали хода на коня си и вдигна ръкав, за да им покаже малка дупчица във веещия се плат.
— Съдбата ни се определя свише — отбеляза само той.
По-късно се узна, че човекът стрелял по Нобунага, бил един прочут с точността си монах-воин.
„Съдбата ни се определя свише“, бе казал Нобунага, но това не означаваше че бездейно очаква волята на небето. Знаеше как му завиждат неговите съперници сред военните повелители. Когато простря криле от малкото си владение, което покриваше не повече от два окръга на Овари, над цялата тази област и Мино, не бяха оценили това особено високо. Но сега, когато излезе по средата на сцената и даваше заповеди от Киото, могъщите местни родове внезапно усетиха безпокойство. Родове, с които не бе имал каквито и да е спорове — Отомо и Шимадзу от Кюшу, Мори от западните области, Чосокабе от Шикоку и дори Уесуги и Дате далеч на север — всички гледаха с враждебност на неговите успехи.