Погледите на останалите монаси-воини бяха пламнали от възбуда и те сърдито се загледаха в Итецу.
След като остави игумена да каже, каквото има, Итецу заговори съсредоточено:
— Светецът Денгьо е основал този храм в името на мира и съхранението на Императорския дом и спокойствието на страната. Подозирам, че най-горещата молитва на монасите не е да навлекат доспехи, да събират мечове и копия, да се заплитат в политически борби, да се съюзяват с войската на метежници или да носят несгоди на хората в Империята. Монасите трябва да се върнат към монашестването! Прогонете Асаи и Асакура от планината, хвърлете настрана оръжията си и се върнете към изначалното си призвание на следовници на Буда!
Говореше така от самите дълбини на тялото си, без да даде на свещениците време да вметнат и една дума.
— И още — продължи той, — ако не последвате неговите заповеди, господарят Нобунага с решен да изгори главния храм, седемте светилища и манастирите и да избие всички до един на тази планина. Моля ви, внимателно обмислете това и оставете настрана вашата упоритост. Нима ще превръщате върха в пъкъл или напротив, ще отмахнете старите злини и ще запазите едничкия светилник на това благословено място?
Внезапно монасите редом със Сонрин завикаха един през друг.
— Безполезно е!
— Просто ни пилее времето!
— Тишина! — им нареди Сонрин с подигравателна усмивка. — Това бе една извънредно скучна и изтъркана проповед, но аз се каня да й дам учтив отговор. Връх Хиеи сам си е господар и си има свои собствени начала. Вие просто без нужда ни се бъркате. Става късно, господин Итецу. Тръгвайте си още сега от планината.
— Можете ли да кажете това само на ваша собствена глава, Сонрин? Защо не се срещнете с учените мъже и със старейшините и да обсъдите внимателно въпроса?
— Тази планина е с един ум и едно тяло. Моят глас е на всички храмове на връх Хиеи.
— Тогава, каквото и…
— Глупак! Ще се браним от военното ви посегателство до самия край. Със собствената си кръв ще защитим ненакърнимостта на нашето предание! Вън оттук!
— Щом така сте пожелали — Итецу не се и помръдна да стане. — Толкова е срамно всичко това. Как се каните да защитите безкрайната светлина на Буда с кръвта си? Каква точно е тази ненакърнимост, която ще браните? Какви са тези предания? Не са ли те нищо повече от заблуди, удобни заради благополучието на храма? Е, днес такива вълшебни думи вече не се приемат от света. Погледнете добре в какво време живеете. Неизбежно е алчните хора, които си затварят очите и със своята себичност застават срещу течението на времето, да бъдат изгорени заедно с изпопадалите листа.
С тези думи Итецу се върна в стана на Нобунага.
Студеният зимен вятър завъртя във въздуха сухите листа около планинските върхове. И сутрин, и вечер имаше скреж. От време на време вятърът довяваше пръски сняг. Някъде по това време на планината почти всяка нощ почнаха да избухват пожари. Една вечер се подпали складът за дърва на залата Дайджо, предишната — на този в Такимидо. И днес вечерта, макар да бе още рано, в монашеските постройки при главния храм отново стана пожар и камбаните яростно биеха. Тъй като в околността имаше много големи храмове, монасите-воини отчаяно се стремяха да попречат на пламъците да се разпрострат по-нататък.
Дълбоките долини по връх Хиеи стояха тъмни под яркочервеното небе.
— Какъв безпорядък! — възкликна един от войниците на Ода и се изсмя.
— Едно и също всяка вечер — добави друг. — Сигурно значи никога не им остава кога да мигнат.
Студеният зимен вятър свиреше през клоните на дърветата и мъжете пляскаха с ръце, за да се сгреят. Ядяха вечерята си от сушен ориз и наблюдаваха нощните пламъци. Тези пожари били замислени, както се носеше слух, от Хидейоши и дело на служители на рода Хачисука.
Нощем монасите биваха тормозени от пожарите, а през деня се изтощаваха в отбранителни приготовления. Храната и огревът им също съвсем намаляваха и сега нямаше какво да ги пази от студа.
Най-сетне зимата дойде на планината и снегът яростно заваля. Двадесетте хиляди войници от защитата и няколкото хиляди монаси-воини почнаха да оклюмват като попарена от мраз зеленина.
Беше средата на дванадесетия месец. Без доспехи и облечен само в монашески одежди, един пратеник на планината се приближи към лагера на Нобунага, придружаван от още четири-пет монаси-воини.
— Бих искал да говоря с господаря Нобунага — каза вестоносецът.
Щом Нобунага се появи, видя, че това е Сонрин, игуменът, който по-рано се беше срещнал с Итецу. Носеше вестта, че тъй като мнението в главния храм се било променило, сега той би желал да помоли за мир.