Това не е работа на лисици и язовци. Аз, Санпей, изядох тези неща тук. Оставям ти коня да се погрижиш за него, докато ме няма. Храни го добре и му пази силите, докато отново мина насам.
Щом Санпей излезе навън, конят почна да рита стената от нежелание да се раздели със своя господар. Безсърдечният му стопанин обаче дори не погледна назад, а просто здраво затвори вратата за шума на копитата.
Би било преувеличение да се каже, че той политна с добре надарените си нозе, но наистина се забърза към планинската област Кай със скорост, която определено създаваше впечатление за пъргавина. От самото начало негова цел бе тамошният столичен град Кофу. И скоростта, с която се придвижваше, подсказваше, че носи много спешно известие.
До сутринта на следващия ден вече бе прекосил няколко планински вериги и сега право пред нозете си гледаше водите на река Фуджи. Покривите, които се забелязваха между двете стени на дефилето, бяха тези на село Каджикадзава.
Искаше до следобед да стигне в Кофу, но тъй като вече бе доста близо, си почина за малко, като се взираше в огряната от лятното слънце речна долина на Кай. „Където и да отида и независимо от неудобствата и недостатъците на планинската област, няма второ място като родното.“ Едва си каза това, прегърнал с две ръце коленете си, и видя от полите на планината нагоре да се изкачва дълга редица коне, натоварени с кофи лак. „Е, чудя се къде ли отиват?“, запита се той.
Амакасу Санпей се изправи и се загледа надолу по планината. Някъде по средата на склона зърна конски керван от поне сто добичета.
— Хееей!
Човекът върху коня начело бе стар негов познат.
— Страшно много лак носите, а? Къде го карате? — попита го бързо Санпей.
— В Гифу — отвърна мъжът и като видя израза на съмнение по лицето на Санпей, добави: — Най-накрая произведохме количеството лак, което родът Ода бе поръчал преди две години, затова сега го откарвам в Гифу.
— Какво? Ода ли?
Санпей свъси чело и сякаш дори не бе в състояние да се поусмихне и да му пожелае лек път.
— Внимавай много. Пътищата са опасни.
— Чух, че монасите-воини също се сражавали. Чудя се как ли се справят отрядите на Ода.
— Не мога да кажа нищо относно това, преди да съм докладвал на Негово Височество.
— А, вярно. Тъкмо се връщаш оттам, нали? Е, няма какво да стоим тук да си бъбрим. Тръгвам.
Водачът на кервана и стоте коня минаха през прохода и се изгубиха в западна посока.
Санпей ги гледаше как се отдалечават и си мислеше, че в крайна сметка точно това е една планинска област. Новините от останалия свят пристигат там винаги бавно и дори и отрядите ни да са силни, а военачалниците — проницателни, ние сме сериозно необлагодетелствани. Още по-силно почувства тежестта на своята отговорност и с бързината на лястовица се заспуска надолу към подножието. В село Каджикадзава взе нов кон и с едно плясване на камшика препусна към Кофу.
Укрепеното обиталище на Такеда Шинген се издигаше в горещата и влажна речна долина на Кай. Сега едно след друго през крепостната порта се виждаха да влизат лица, които биваха зървани рядко, освен по време на тежки трудности или военни съвети, така че дори стражата на входа се досети, че се готви нещо важно. Вътре в крепостта, обгърната от зеленината на младите листа, цареше тишина, нарушавана само от пресекливата песен на първите летни цикади.
От сутринта нито един от дошлите в крепостта военачалници не си бе тръгнал. Тъкмо по това време Санпей бързешком приближи към портата. Слезе от седлото пред самия ров и изтича пеш по моста, стиснал в ръка поводите на коня си.
— Кой е?
Очите и остриетата на копията на стражата проблеснаха от един ъгъл на желязната порта. Санпей върза коня за едно дърво.
— Аз съм — отвърна той, показа лицето си на войниците и стремително се упъти към крепостта.
Често влизаше и излизаше през крепостната порта, затова, дори и да имаше такива, които да не знаят кой точно е, на входа нямаше и един войник, който да не го познава по лице и да не е чувал с какво се занимава.
В крепостта имаше будистки храм, наречен по името на бога-покровител на севера Бишамондо; той служеше на Шинген като стая за размисъл, място за обсъждане на управленски дела и от време на време — за военни съвети. Сега господарят стоеше на терасата на храма. Тялото му сякаш трептеше от ветреца, който подухваше в залата откъм скалите и поточетата в градината. Над доспехите си носеше червената туника на първосвещеник, на вид изтъкана сякаш от пламтящите цветове на алените божурови дървета.
Бе среден на ръст, здрав и мускулест по телосложение. В този човек явно имаше нещо необичайно, но докато онези, които не са го срещали, биха отбелязали колко е плашещ, в действителност той не бе толкова трудно достъпен. Тъкмо напротив, беше твърде сърдечен. Само като го погледне, човек можеше да усети, че е дарен с природно самообладание и достойнство, а рошавата брада придаваше на лицето му известна суровост. Такива черти обаче бяха общи за мъжете от планинската област Кай.