— Щом чу стъпките ми и се обърна към мен, имаше доста изненадан вид. После бързо тръгна към задната градина, а аз му извиках и му заповядах да се спре. Не ми обърна внимание и ускори крачка. После, щом викнах „Шпионин!“, се обърна и ме изгледа ядосано.
— Измъкна ли се?
— Изкрещях с пълна сила, но всички служители на Негово Височество ядяха обеда си. Не можах да открия никого наоколо, а за жалост той се оказа твърде бърз за мене.
Шинген дори не поглеждаше към монаха и слушаше мълчаливо, но щом очите му срещнаха погледа на Кайсен, спокойно каза:
— Амакасу Санпей е днес в храма заедно с другите ми служители. Да го накараме да догони този мъж. Повикайте го тук.
Санпей се просна по очи в градината и като вдигна поглед към Шинген, който все още седеше в чаения павилион, попита какво ще бъде поръчението му.
— Преди доста години, спомням си, под твое началство имаше един мъж на име Ватанабе Тендзо.
Санпей се замисли за минута и после каза:
— Спомням си. Беше родом от Хачисука в Овари. Чичо му Короку бил наредил да направят за него пушка, но Тендзо я откраднал и избягал тук. Поднесе пушката в дар на вас и дълги години получаваше доход от Ваше Височество.
— Спомням си това за пушката, но изглежда оварецът винаги ще си остане тъкмо това — оварец — и сега той работи за рода Ода. Настигни този мъж и му отрежи главата.
— Да го настигна ли?
— Тръгни, след като чуеш от този монах подробностите. Ще трябва да го преследваш бързо, така че да не ти се изплъзне.
На запад от Нирасаки тясна пътечка върви покрай подножието на планината, заобикаля Комагатаке и Сенджо и при Ина навлиза в Такато.
— Хееей!
Звукът от човешки глас бе рядкост в тези планини. Самотният монах спря и се обърна, но не откри нищо освен ехото и забързано продължи пътя си нагоре през планинския проход.
— Хееей! Ти там, монаха!
Вторият път гласът идваше от по-близо. И тъй като очевидно викаше него, монахът за миг се спря и хвана ръба на шапката си. Много скоро при него запъхтян се изкатери втори човек. Приближи се и му хвърли насмешлива усмивка.
— Това е то изненада, Тендзо. Кога дойде в Кай?
Монахът изглеждаше изненадан, но бързо си върна самообладанието и се засмя леко под шапката си.
— Санпей! Чудех се кой ли е. Е, доста време мина. Изглежда, както винаги си в добро здраве.
На насмешката отвърнаха с насмешка. И двамата бяха хора, чиито задължения като съгледвачи ги бяха отвеждали във вражеска земя. Без дързост и самообладание от такъв род не биха били способни да вършат работата си.
— Доста ме ласкаеш.
Санпей също имаше твърде безгрижен вид. Да почне да се суети, понеже е заварил вражески съгледвач на родна земя, би подхождало на неопитен, обикновен човек. Но също като крадеца, който добре знае, че дори посред бял ден наоколо му има други крадци, това сега надали го изненадваше.
— Преди две вечери си спирал в храма Ейрин и вчера си подслушал таен разговор между игумена Кайсен и господаря Шинген. Щом един от монасите те забелязал, си побягнал с колкото имаш сили. Вярно е, нали, Тендзо?
— Да, и вие ли бяхте там?
— За жалост.
— Това е единственото, което не съм знаел.
— За теб е било лош късмет.
Тендзо се престори на безразличен, сякаш това засяга някого другиго.
— Мислех си, че Амакасу Санпей, нинджата на рода Такеда, още шпионира Ода в Исе или Гифу, но ти вече си се бил върнал. Заслужаваш похвала, Санпей — винаги си толкова бърз.
— Не си пилей думите. Може да ме ласкаеш колкото си искаш, но сега, след като те намерих, не мога да те оставя да си тръгнеш жив. Нима мислеше, че ще пресечеш границата като един от живите?
— Нямам и най-малко намерение да умирам. Но по твоето лице, Санпей, пробягва сянката на смъртта. Нали не дойде да ме преследваш, защото искаше да умреш?
— Дойдох да взема главата ти по заповед на моя господар. И ще я имам, дори с цената на живота си.
— Чия глава?
— Твоята!
В същия миг, в който Санпей извади дългата си сабя, Ватанабе Тендзо приготви тоягата си. Между двамата мъже имаше известно разстояние. Докато продължаваха да се гледат яростно един друг, дишането им се учести и техните лица добиха бледнината на хора на ръба на смъртта. Тогава, изглежда, нещо мина през ума на Санпей, тъй като той прибра сабята си в ножницата.
— Остави тоягата, Тендзо.
— Защо? Уплаши ли се?
— Не, не съм се уплашил, но не е ли истина, че и двамата имаме едни и същи задължения? Редно е един човек да умре, за да изпълни дълга си, но не би имало никакъв смисъл да се избием сега взаимно. Защо не свалиш това монашеско расо и не ми го дадеш? Ако искаш, ще го занеса обратно и ще, кажа, че съм те убил.