Пълководците на Шинген изложиха мненията си:
— Ако Нобунага пристигне с голяма войска и застане в тила на Хамамацу, навярно ще трябва още тук внимателно да премислите нещата, господарю.
— Ако нападението на крепостта Хамамацу продължи до Нова година, ще трябва отрядите ни да зимуват в полето. При постоянните внезапни нападения на врага припасите ще се привършат и войниците ще станат жертва на болести. При всички случаи, хората ще страдат.
— От друга страна, аз се боя, че може да отрежат отстъплението ни покрай брега и на други места.
— Когато към задните отряди на Ода се прибавят подкрепленията, хората ни ще бъдат притиснати на тясна ивица вража земя — положение, от което няма да е лесно да се намери изход. Случи ли се това, мечтата на Ваше Височество да влезе в Киото ще бъде провалена и ще трябва с кръв да си проправяме път за отстъпление. След като сега сме на крак, защо не продължите към основната си цел и вместо да нападате крепостта Хамамацу, не тръгнете право към столицата?
Шинген седна на едно походно столче между военачалниците. Очите му бяха присвити на тесни като игли процепи. Кимна на всяко от мненията им, а накрая замислено каза:
— Всичките ви становища са извънредно разумни. Сигурен съм обаче, че подкрепленията на Ода ще представляват малка сила от не повече от три-четири хиляди души. Ако по-голямата част от войската на Ода се обърне към Хамамацу, то Асаи и Асакура, с които вече влязох във връзка, ще ударят Нобунага в гръб. И освен това шогунът в Киото ще прати известия на монасите-воини и техните поддръжници и ще ги подкани да се бият. Ода не са главната грижа за нас.
Млъкна за минута и после спокойно продължи:
— Още от самото начало горещото ми желание беше да вляза в Киото. Но ако сега просто подминем Иеясу, то когато стигнем в Гифу, той ще дойде на помощ на Ода и ще ни излезе в гръб. Не е ли най-добрият ход да премажем Иеясу още в крепостта Хамамацу, преди Ода да са му пратили достатъчно подкрепления?
Пълководците не можеха да направят друго, освен да приемат неговото решение, не просто защото бе техен господар, а защото му се доверяваха като на по-добър военен.
Щом се върнаха при своите поделения обаче, сред тях остана един, Ямагата Масакаге, който като погледна към студеното и бледно зимно слънце, си помисли: „Този човек живее за войната и има необичайна дарба на пълководец, ала този път…“
Вестта за внезапната промяна в посоката на войската на Кай стигна в крепостта Хамамацу през нощта на двадесет и първи. Като подкрепления от Нобунага в крепостта бяха пристигнали само три хиляди мъже начело с Такигава Кадзумасу и Сакума Нобумори.
— Смешно малък брой — каза разочарован един от служителите на Токугава, но Иеясу не показа нито радост, нито недоволство. И докато съобщенията пристигаха едно подир друго, започна военен съвет, на който много от военачалниците в крепостта и пълководците на Ода благоразумно предложиха временно отстъпление към Окадзаки.
Само Иеясу не се помръдна от предишното си настояване на битка.
— Нима ще отстъпим и няма да пуснем една стрела за отмъщение, докато врагът обижда моята област?
Северно от Хамамацу имаше високо равнинно плато, повече от два часа път на ширина и три — на дължина. Микатагахара.
В ранното утро на двадесет и втори войската на Иеясу излезе от Хамамацу и зае позиции северно от един дълъг и стръмен склон. Там зачакаха приближаването на силите на Такеда.
Слънцето изгря, после небето се заоблачи. Очертанията на самотна птица мирно прекосиха широкото небе над изсушената, повехнала равнина. От време на време съгледвачите на двете войски, прилични на птичи сенки, пропълзяваха през сухата трева и после бързешком се връщаха при своите. Тази сутрин войската на Шинген, която преди бе станувала в равнината, пресече река Тенгю, продължи хода си и малко след пладне пристигна в Сайгадани.
Цялата войска получи заповед да спре на място. Оямада Нобушиге и останалите пълководци се събраха край Шинген, за да уточнят разположението на противника, който скоро щеше да бъде право пред тях. След минутен размисъл Шинген нареди да оставят един отряд назад да пази тила им, докато главната част на войската продължи, както бяха замислили, през равнината на Микатагахара.
Наблизо бе село Иваибе. Предните отряди на войската вече бяха влезли в селището. Дори когато се изправеха на стремената си, мъжете най-отпред на извитото като змия над двадесетхилядно шествие не можеха да видят тези на края му.
Шинген се обърна и каза на служителите около себе си: