— Близо сме до Императорския дворец, така че внимавайте да не би да обезпокоите Негово Величество. Достатъчно ще е да накажем наглия шогун за неговите престъпления — нареди Нобунага.
Не се чуха никакви пушечни изстрели и дори не избръмча тетива. Всичко бе зловещо, даже много повече, отколкото ако имаше голямо раздвижване.
— Какво мислиш, че трябва да правим, Ямато? Какво се кани да ми стори Нобунага? — попита Йошиаки своя върховен съветник Мибучи Ямато.
— Вие сте жалко неподготвен. И сега ли още не разбирате какво е намислил Нобунага? Явно е дошъл да ви нападне.
— Н… но… аз съм шогунът!
— Това са размирни времена. Каква полза може да имате от една титла? Изглежда, пред вас са само две възможности за избор — да се решите да се биете или да настоявате за мир.
Докато казваше това, сълзи закапаха от очите на неговия служител. Той знаеше, че светът се променя, но изглежда бе решен да остане докрай в двореца Ниджо. Вече бе прехвърлил петдесетте — военачалник, минал разцвета на силите си.
— Да настоявам за мир ли? Има ли някаква добра причина аз, шогунът, да моля Нобунага за мир?
— Толкова сте главозамаян от шогунското звание, че единствената възможност за вас е да се самопогубите.
— Не мислиш ли, че ще спечелим, ако се бием?
— Няма причина това да стане. Би било направо смехотворно, ако окажете от това място съпротива с каквато и да било мисъл за победа.
— Е, тогава з… защо ти и останалите военачалници сте се облекли в такива пищни доспехи?
— Мислим, че това поне ще е красив начин за нас да умрем. Макар и положението да е безнадеждно, да дадем тук последен отпор ще бъде един достоен край след четиринайсет поколения шогуни. Такъв, в крайна сметка, е дългът на всеки самурай. Всъщност, това просто са един вид цветя за погребение.
— Чакай! Не нападайте още! Оставете пушките.
Йошиаки изчезна в двореца и се посъветва с Хино и Такаока, двама придворни, с които бе в приятелски отношения. След пладне оттам тайно излезе пратен от Хино вестоносец. След това от страната на Ода дойде наместникът на Киото и привечер Ода Нобухиро се яви като официален пратеник на Нобунага.
— Отсега насетне внимателно ще съблюдавам всяка от тези точки — увери Йошиаки пратеника.
С горчив израз на лицето той се обвърза с тези думи, които не излизаха от сърцето му. Този ден помоли за мир. Войниците на Нобунага се оттеглиха и мирно се завърнаха в Гифу.
Само след сто дни обаче войската на Нобунага отново обгради двореца Ниджо. И това разбира се бе, защото след първия мир Йошиаки пак се върна към старите си замисли.
Дъждовете на седмия месец самотно тракаха по големия покрив на храма Мьокаху в Ниджо. Този храм служеше за щаб на Нобунага. Откакто флотата му тръгна през езерото Бива, имаше ужасен дъжд и вятър. Това обаче само увеличи решимостта на неговите отряди. Подгизнали от вода и покрити с кал, те заобиколиха двореца на шогуна и стояха неподвижни, в очакване само на заповедта за нападение.
Никой не знаеше дали Йошиаки ще бъде екзекутиран или взет като затворник, ала съдбата му беше изцяло в техните ръце. Отрядите на Ода се чувстваха, сякаш са в клетката на свиреп звяр с благородна кръв, който се канят да погубят.
Вятърът понесе гласовете на Нобунага и Хидейоши.
— Какво ще правим? — питаше Хидейоши.
— Сега вече няма два начина — Нобунага бе твърд. — Този път няма да му прощавам.
— Но той е…
— Недей ми напомня очевидното.
— Няма ли място за още малко размисъл?
— Никакво! Съвършено не!
Залата в храма бе притъмняла от дъжда навън. Съчетанието на продължителната лятна жега и есенните дъждове доведе до толкова влажно време, че дори позлатата на Будите и едноцветните мастилени рисунки по плъзгащите се врати изглеждаха покрити с плесен.
— Не ви упреквах в прибързаност, когато помолих за още малко размисъл — продължи Хидейоши. — Но шогунът дължи положението си на Императорския двор и ние не можем да се отнесем към нещо такова с лека ръка. А и това ще даде на враждебните на вас сили повод да призоват за възмездие срещу човека, убил своя законен повелител, шогуна.
— Допускам, че си прав — отвърна Нобунага.
— За щастие Йошиаки е толкова слабоват, че макар и хванат в капан, нито ще се самоубие, нито ще излезе да се сражава. Само ще заключи портите на своя дворец и ще се надява на това ровът да продължи да се пълни с вода от сегашния дъжд.