— И какъв е планът ти?
— Нарочно да вдигнем една част от обкръжението си и да позволим на шогуна да избяга.
— Няма ли да се превърне за нас в пречка за в бъдеще? Може да стане средство за подсилване честолюбието на някоя друга област.
— Не — настоя Хидейоши, — мисля, че хората постепенно почнаха да изпитват отвращение към нрава на Йошиаки. Допускам, че даже той да бъде прогонен от столицата, ще проявят разбиране и ще бъдат доволни от справедливото ви наказание.
Тази вечер обсаждащите отвориха празнина в обкръжението и нарочно се престориха, че не им достигат войници. Вътре в двореца хората на шогуна изглежда подозираха, че това е някакъв род уловка и до полунощ още не бяха посмели да напуснат. При едно затишие на дъжда призори обаче, група конници внезапно пресече рова и побягна от столицата.
Щом казаха на Нобунага, че Йошиаки със сигурност е избягал, той се обърна към отрядите си.
— Домът е празен! Няма голяма полза да се напада празна къща, но шогунатът, траял четиринадесет поколения, сам доведе до падането си. Нападайте и надайте своите бойни викове! Това ще е погребалната песен за злото управление на шогуните Ашикага.
Дворецът Ниджо падна при първия пристъп. Почти всички служители вътре се предадоха. Дори и двамата благородници Хино и Такаока излязоха навън и поискаха прошка от Нобунага. Един мъж обаче, Мибучи Ямато, заедно с над шестдесет свои служители, се сражава непреклонно до самия край. Нито един от тях не побягна и нито един не отстъпи. Всички бяха посечени в битката и загинаха от славна самурайска смърт.
Йошиаки избяга от Киото и се загнезди в Уджи. Както винаги безразсъден, той водеше със себе си само малък отряд победени воини. Когато не след дълго частите на Нобунага обградиха неговия щаб в храма Бьодоин, шогунът се предаде без бой.
— Всички да напуснат — заповяда Нобунага.
Седна малко по-изправен и погледна право към Йошиаки.
— Предполагам, не сте забравили как някога казахте, че ме смятате за свой баща. Бе един щастлив ден, в който вие седяхте в обновения от мен за вас дворец.
Йошиаки мълчеше.
— Спомняте ли си?
— Не съм забравил, господарю Нобунага. Защо сега говорите за онова време?
— Вие сте страхливец, господарю. Не мисля да ви лишавам от живот, дори след като нещата стигнаха дотук. Защо още лъжете?
— Простете ми. Сбърках.
— Радвам се да чуя това. Но сега със сигурност сте в трудно положение — макар да сте се родили на шогунския пост.
— Искам да умра. Аз… господарю Нобунага… няма ли… да ми помогнете да си направя сепуку?
— Моля престанете! — изсмя се Нобунага. — Простете моята грубост, но подозирам, че дори не знаете как подобава да разрежете стомаха си. Никога не съм бил истински склонен да ви мразя. Просто вие никога не преставате да си играете с огъня и искрите постоянно прехвърчат в други области.
— Сега го разбирам.
— Е, мисля, най-добре би било тихо да се оттеглите някъде. Ще задържа сина ви при себе си и ще го възпитам, така че да няма нужда да се тревожите за бъдещето му.
Йошиаки бе пуснат и узна, че е свободен да си върви — в изгнание.
Под охраната на Хидейоши синът му бе отведен в крепостта Вакае. Това уреждане на въпроса всъщност бе проява на благосклонност в отговор на злобата, но Йошиаки го прие с обичайния си крив поглед върху нещата и не можеше да не смята, че синът му е учтиво взет за заложник. Наместник на крепостта Вакае беше Мийоши Йошицугу и по-късно Йошиаки намери подслон при него.
Като не искаше обаче да бъде домакин на досадлив, претърпял поражение благородник, Йошицугу скоро предизвика у него неудобство с думите:
— Мисля, че ще бъдете в опасност, ако останете още дълго тук. Нобунага би могъл при най-малък повод да промени мнението си и да нареди да ви отсекат главата.
Йошиаки бързо замина и отиде в Кии, където се опита да подтикне към бунт монасите-воини от Кумано и Сайга, като в отплата за разбиването на Нобунага им обеща грамадни привилегии. Като използваше името и достойнството на поста си, той не си спечели нищо повече, освен подигравките и присмеха на хората. Говореше се, че не останал дълго в Кии, а скоро преминал в Бидзен и станал зависим от рода Укита.
И с това започна една нова епоха. Може да се каже, че свалянето на шогуната бе внезапен прорез в гъстите облаци, които покриваха небосклона. Сега можеше да се види малко петно синьо небе. Няма нищо по-страшно от безцелно водещи страната управници, от владетели само на име. Във всяка една от областите властта държаха самураите, които защитаваха своите привилегии, а духовенството трупаше богатства и укрепваше влиянието си. Благородниците се бяха превърнали в мишки на Императорския двор, като един ден се опираха на войните, на следващия ухажваха духовенството, а после злоупотребяваха с властта в полза на самите себе си. Така Империята се бе разделила на четири нации — на свещениците, на самураите, на двора и на шогуната — и всяка от тях водеше своите частни войни.