— Наистина ли?
— Бойното поле не е място за шеги — заяви Хидейоши.
Цял във възхищение, дори Нобунага бе удивен от ловкостта на своя служител. „Бойното поле не е място за шеги!“ И точно както му бе обещано, щом слязоха долу, един от служителите на Хидейоши въведе Миябе Дзеншо и Оноги Тоса, за да се срещнат с Нобунага. Той подробно разпита Тоса за потвърждение на разказа на Хидейоши.
Военачалникът отговаряше ясно:
— Предаването ни не е по моя заповед. Другите двама старши служители, които живеят в Кьогоку, разбраха, че да ви се противопоставяме е не само глупаво, но и ще ускори провала на рода и ще донесе на хората от областта ненужни страдания.
Нагамаса не бе стигнал тридесетте, но вече имаше четири деца от господарката Оичи, която самата бе на двадесет и три. Заемаха третия вътрешен двор на крепостта Одани — всъщност три крепости в една.
До вечерта от пролома на изток се чуваха пушечни изстрели. Екотът на пушките от време на време се засилваше и всеки път изрязаният таван се клатеше, сякаш се кани да се откъсне.
Оичи инстинктивно вдигна уплашен поглед нагоре и притисна бебето по-здраво до гърдите си. Детенцето още бозаеше. Нямаше вятър, но саждите се носеха навсякъде и светлината на лампата лудо трепкаше.
— Мамо! Страх ме е!
Втората й дъщеря Хацу се хвана за десния й ръкав, докато най-голямата, Чача, мълчаливо се държеше за лявото й коляно. Синът обаче, макар да бе още малък, не дойде в скута на майка си. Размахваше стрела без острие срещу една придворна дама. Беше сестрата на Нагамаса, Манджумару.
— Да видя! Искам да видя битката! — викаше разглезено Манджу и удряше дамата с тъпата пръчка.
— Манджу — смъмри го майка му, — защо я удряш? Баща ти се сражава. Забрави ли, че ти каза да бъдеш послушен по време на войната? Ако служителите ти се смеят, няма да станеш добър пълководец дори като пораснеш.
Манджу бе достатъчно голям, за да разбере малко от това, което говори майка му. За миг я слушаше мълчаливо, но после почна да плаче шумно и раздразнително.
— Искам да видя битката! Искам да я видя!
Възпитателят на момчето също не знаеше какво да направи и просто стоеше и гледаше. Тъкмо тогава в боя настъпи затишие, през което обаче все още се долавяха пушечни изстрели. Най-голямото от момичетата, Чача, вече беше на седем години и донякъде разбираше тежките обстоятелства, в които е поставен баща й, скръбта на майка си и дори чувствата на воините в крепостта.
С недетска сериозност тя заяви:
— Манджу! Не говори неща, които натъжават мама! Не мислиш ли, че това за нея е ужасно? Татко там навън се бие с враговете. Нали така, мамо?
Намерил си занимание, Манджу погледна към сестра си и се хвърли върху нея, като все още размахваше стрелата.
— Глупава Чача! — извика той.
Чача скри глава с ръкава си и се мушна зад майката.
— Бъди послушен!
Като се опитваше да го развесели, Оичи взе тъпата стрела и тихо му заговори.
Изведнъж от преддверието навън се чуха тежки стъпки.
— Какво е това? На такива като Ода ли? Та те не са нищо, освен самурайчета, проправили си път нагоре от пущинаците на Овари. Нима мислиш, че ще се предам на някой като Нобунага? Родът Асаи стои далеч по-високо от тях!
Асаи Нагамаса влезе без предупреждение, следван от двамина военачалници.
Щом видя, че в тази прихлупена и зле осветена стая съпругата му е на сигурно място, той се успокои.
— Малко съм уморен — каза Нагамаса и седна, като разхлаби връзките на част от своите доспехи.
После се обърна военачалниците зад себе си:
— Както вървят нещата тази вечер, към полунощ врагът може и да предприеме нападение от всички страни. По-добре сега да отпочинем.
Докато пълководците ставаха да си тръгват, Нагамаса изпусна въздишка на облекчение. Дори по средата на битката той не забравяше, че е също и баща, и съпруг.
— Уплаши ли ви шума от пушките тази вечер, скъпа? — попита той жена си.
— Не, бяхме тук вътре и всичко беше наред — отвърна Оичи, заобиколена от децата.
— Не се ли разплакаха Манджи и Чача?
— Трябва да се гордееш с тях. Държаха се като големи.
— Наистина ли? — попита той и уморено се усмихна.
После продължи:
— Не се тревожи. Ода нападнаха ожесточено, но ние ги отблъснахме с един залп от крепостта. Дори да продължат да ни атакуват двайсет, трийсет и дори сто дни, никога няма да се предадем. Ние сме родът Асаи! Няма да отстъпим пред някой като Нобунага.