— Съжалявам да чуя че господарят Хисамаса е срещнал рано тази сутрин края си — каза Юдзан.
— Имам молба, Ваше Преподобие — каза Нагамаса с твърд глас.
Думите му бяха спокойни, но не можеше да скрие жалния им тон.
— Идва моят ред. Бих искал да събера заедно всичките си служители и да устроя заупокойна служба, поне привидна, докато съм все още жив. В долината зад Одани има възпоменателен камък, на който е издълбано будисткото посмъртно име, което сам вие ми дадохте. Бихте ли могли, моля, да наредите да пренесат камъка вътре в крепостта? Вие сте духовник и врагът със сигурност ще ви пусне да минете.
— Разбира се.
Юдзан тръгна веднага. В този момент един от военачалниците на Нагамаса почти се сблъска с него, докато тичешком влизаше.
— Фува Мицухару е пред портата на крепостта.
— Кой е това?
— Служител на господаря Нобунага.
— Врагът ли? — процеди Нагамаса. — Прогонете го. Въобще не ми трябват служителите на Нобунага. Ако не иска да си ходи, наврете му в носа малко камъни от портата.
Самураят се подчини на нареждането на Нагамаса и незабавно се спусна напред, но скоро пристигна друг военен.
— Вражеският пратеник още стои пред вратата. Каквото и да му говорим, не иска да си тръгне. Настоява, че войната е война, а преговорите — преговори и пита защо не се отнасяме към него, както подобава на представител на областта му.
Нагамаса не обърна внимание на тези оплаквания и се скара на мъжа, който му ги бе повторил:
— Защо ми обясняваш какво е възразил онзи, когото ви казах да прогоните?
В същия миг се появи още един военачалник.
— Военните правила налагат, господарю, дори и само за малко да се срещнете с него. Аз не бих оставил да кажат, че Асаи Нагамаса се е забравил дотолкова, че загубил самообладание и отказал да приеме един вражески пратеник.
— Добре, пуснете го да влезе. Поне ще го видя. Ето там — каза Нагамаса и посочи към стаята на стражата.
Повече от половината от войниците в крепостта на Асаи се надяваха, че през портата им влиза мирът. Не че им липсваха почит и преданост към Нагамаса, но „дълга“, който той проповядваше и причините за тази война бяха преплетени с неговите отношения с Ечидзен и негодуванието му от честолюбието и постиженията на Нобунага. Войниците повече от добре разбираха това противоречие.
А имаше и още нещо. Макар досега крепостта Одани да се държеше упорито, вече бяха паднали и първият, и вторият вътрешен двор. Каква е възможността им за победа, заклещени в тази изоставена и самотна крепост?
Така пристигането на пратеник от Ода бе за тях като очаквано проясняване на хоризонта. Фува влезе в крепостта, отиде в стаята, където го чакаше Нагамаса и коленичи пред него.
Мъжете вътре го изгледаха с враждебно втренчени погледи. Косите им бяха разрошени, а по ръцете и главите си имаха рани. Коленичилият Фува заговори с такова смирение, че човек можеше да се усъмни дали въобще е военачалник.
— Имам честта да бъда пратеник на господаря Нобунага.
— На бойното поле не са необходими официални поздрави. Да преминем по същество — каза властно Нагамаса.
— Господарят Нобунага се възхищава от вашата вярност към рода Асакура, но днес Асакура вече са разбити и техният съюзник шогунът е в изгнание. И доброто, и лошото сега са отминали, значи защо родовете Ода и Асаи да трябва да се бият? И не само това, а господарят Нобунага е ваш шурей — вие сте обичният съпруг на неговата сестра.
— Чувал съм всичко това преди. Ако молите за мир, изцяло отказвам. Няма значение колко ще сте убедителен.
— С цялото дължимо вам уважение, на вас не ви остава да сторите нищо, освен да се предадете. Вашето държание досега бе достойно за пример. Защо не отстъпите крепостта като мъж и не осигурите бъдещето на рода си? Ако се съгласите, господарят Нобунага е готов да ви отстъпи цялата област Ямато.
Нагамаса се изсмя презрително. Изчака, докато пратеникът свърши да говори.
— Моля, предайте на господаря Нобунага, че няма да се хвана на такива хитри увещания. Това, което истински го занимава, съм не аз, а неговата сестра.
— Не подобава да се говори така.
— Казвайте, каквото искате — просъска той, — но се върнете и му предайте, че не възнамерявам да се спася, като използвам съпругата си. А най-добре да кажете на Нобунага да се убеди веднъж завинаги, че Оичи е моя жена, а не вече негова сестра.
— Е, тогава да приемам ли, че каквото и да става, сте решен да споделите съдбата на тази крепост?
— Решен съм на това не само за себе си, но и за Оичи.
— Тогава няма какво повече да се казва.
С тези думи Фува се върна право в лагера на Нобунага. След това крепостта се изпълни с мрака на безнадеждността — или по-скоро на празнотата. Войниците, които очакваха от пратеника на Ода мир, можеха да предполагат само, че разговорите са се провалили. Сега ги обзе открито отчаяние, тъй като за кратко се бяха надявали, че животът им ще бъде пощаден.