Думите му не бяха точно смирени.
— Идвам тук като представител на господаря Нобунага да запаля тамян пред възпоменателната плочка на господаря Нагамаса. Ако правилно съм чул, той е решен да умре и докато е все още жив, устроил собственото си погребение. През време на този живот те бяха приятели — не трябва ли и на господаря Нобунага да бъде позволено да запали тамян? Няма ли тук вече достатъчна почит между хората, та да си разменят такова внимание и приятелство? Нима решението на господаря Нагамаса и служителите му не е нищо повече от знак на отчаяние? Това заблуда за врага ли е или лъжливата смелост на страхливци?
Лицето над крепостната порта се отдръпна, може би от чувство на неудобство. За кратко време не последва отговор, но накрая портата леко се отвори.
— Генерал Фуджикаге Микава се съгласи да разговаря за няколко минути с вас — каза човекът и направи знак на Хидейоши да влезе.
После обаче добави:
— Господарят Нагамаса отказа да ви види.
Хидейоши кимна.
— Съвсем естествено е. Смятам господаря Нагамаса все едно за вече починал и няма да настоявам повече.
Докато казваше това, той влезе вътре, без да се оглежда наляво или на дясно. Как можеше този човек да влиза така спокойно посред враговете си?
Докато се качваше по дългата наклонена пътека от предната до централната порта, Хидейоши не обърна съвършено никакво внимание на човека, който го води. Щом наближи входа на вътрешното укрепление, Микава излезе да го посрещне.
— Дълго време мина — каза Хидейоши, сякаш това не бе нищо повече от обикновен поздрав.
Бяха се срещали веднъж преди и Микава с усмивка отвърна на приветствието:
— Да, наистина дълго време мина. Доста е неочаквано да ви видя при тези обстоятелства, господарю Хидейоши.
Очите на всички мъже в крепостта бяха зачервени, но лицето на военачалника изобщо не изглеждаше изтормозено.
— Не съм ви виждал от деня на сватбата на Оичи, нали генерал Микава? Това е доста отдавна.
— Така е.
— Чудесен ден и за двата ни рода беше това.
— Трудно може да кажеш какво крие съдбата. Но като погледнем безредиците и сътресенията от миналото, дори и това положение не е толкова необикновено. Е, влезте. Не съм в състояние да ви окажа кой знае какъв прием, но мога ли поне да ви предложа купичка чай?
Микава го поведе към чаения павилион. От един поглед към гърба на стария и побелял военачалник ставаше ясно, че той е вече отвъд живота и смъртта.
Павилионът бе малък и уединен, надолу по една алея между дърветата. Хидейоши седна и се усети в изцяло различен свят. Сред спокойствието на постройката, и домакинът, и гостът за момент се очистиха от кървищата на външния свят.
Беше краят на есента. Навън пърхаха листата на дърветата, но по излъскания дървен под не падаше и прашинка.
— Чух, че служителите на господаря Нобунага напоследък са усвоили чайното изкуство.
Като разговаряше приятелски, Микава посегна с черпака към железния чайник.
Хидейоши забеляза изискаността на събеседника си и побърза да се извини:
— Господарят Нобунага и служителите му са добре обучени в чайната церемония, но аз по природа съм несхватлив и не познавам дори основите й. Просто ми харесва вкусът.
Микава остави купичката и разбърка чая с клонка. Изящните му движения бяха почти женствени. Калените от доспехите ръце и тяло не изглеждаха ни най-малко вдървени. В тази стая, обзаведена единствено с купичка за чай и прост чайник, ярките цветове на доспехите на стария военачалник изглеждаха не на място.
„Достоен човек срещнах“, помисли си Хидейоши и повече, отколкото в чая, се потопи в нрава на мъжа до себе си. Как обаче да изведе Оичи вън от крепостта? Тъй като досега прилагаха неговия план, той се чувстваше отговорен за решаването и на тази задача.
Крепостта навярно ще падне който ден пожелаят, но нямаше да е от полза сега да прибързат и после да търсят скъпоценността между въглените. Освен това Нагамаса бе дал и на двете страни да разберат, че е решен да загине и че жена му е единодушна с него.
Невъзможната надежда на Нобунага беше в едно и също време да спечели битката и да си запази невредима Оичи.
— Моля, не се тревожете за официалностите — каза Микава и от мястото, където бе коленичил пред огнището, му предложи купичка чай.
Седнал по войнишки с кръстосани крака, Хидейоши неловко пое течността и я изпи на три големи глътки.