— А, хубав беше. Не съм мислел, че чаят може да има такъв добър вкус. Не се опитвам да ви полаская.
— Искате ли още една купичка?
— Не, утолих си жаждата. Или поне тази в устата. Не зная обаче как да уталожа жаждата в сърцето си. Вие имате вид на някой, с когото мога да говоря, генерал Микава. Бихте ли ме изслушали?
— Аз съм служител на рода Асаи, вие сте пратеник на Ода. От такова положение ще ви изслушам.
— Бих искал да ми посредничите да се срещна с господаря Нагамаса.
— Това ви беше отказано, докато стояхте пред крепостната порта. Пуснаха ви, тъй като казахте, че не идвате да се срещнете с господаря. Да дойдете дотук и после да се отмятате от думата си е нечестно и недостойно. Не мога да се поставя в такова положение и да ви позволя да се срещнете с него.
— Не, не. Не говоря за това да се срещна с живия господар Нагамаса. Като представител на Нобунага бих искал да окажа почит на неговата душа.
— Престанете да си играете с думите. Дори и да предадях намеренията ви на господаря, няма причина той да се съгласи да се срещне с вас. Надявах се да взема участие в най-високия воински обред, като пия с вас чай. Ако имате някакво чувство за приличие, то тръгнете си сега, преди да сте се посрамили.
„Не се помръдвай. Откажи да си ходиш.“ Хидейоши бе решен да не отстъпи и на педя, докато не постигне целта си. Седеше там и мълчеше. Простите думи явно няма да му помогнат нищо срещу този кален в битките стар пълководец.
— Е, ще ви изпратя обратно — предложи Микава.
Хидейоши мрачно погледна на другата страна и не каза нищо. Между това домакинът му си бе приготвил купичка чай. След като я изпи с достолепна сдържаност, той остави чаените принадлежности настрана.
— Знам, че е нелюбезно, но моля, позволете ми да остана тук още малко — каза Хидейоши и не се помръдна.
Изражението му подсказваше, че навярно не биха могли да го преместят дори с лост.
— Може да останете тук колкото поискате, но това няма да ви помогне с нищо.
— Не непременно.
— Няма две мнения по това, което казах точно преди малко. Какво ще правите тук?
— Сега слушам шума на водата, която ври в чайника.
— Чайника ли? — засмя се той. — И казахте, че не знаете нищо за Пътя на чая.
— Не, не знам и основните неща за чая, но този шум е някак приятен. Може би понеже през сегашния дълъг поход не съм слушал друго, освен бойни викове и цвилене на коне, но е извънредно приятен. Нека за миг остана тук сам и да премисля нещата за себе си.
— Това, върху какво ще размишлявате, няма да промени нищо. Със сигурност няма да ви оставя да се срещнете с господаря Нагамаса и дори да приближите на още една крачка до кулата — каза Микава, като ставаше да си ходи.
Хидейоши не отговори друго, освен че каза:
— Наистина хубав звук издава този чайник.
Премести се малко по-близо до огнището и потънал във възхищение, се загледа съсредоточено в железния чайник. Това, което изведнъж привлече вниманието му, беше изпъкналата украса по потъмнялата от времето повърхност на съда. Трудно можеше да се каже дали изобразява човек или маймуна, но дребното създание, с хванати за клона на едно дърво крака и ръце, невъзмутимо висеше помежду небето и земята.
„Прилича на мен!“, помисли си Хидейоши и не успя да прикрие неволната си усмивка. Изведнъж си спомни за времето, когато напускаше дома на Мацушита Кахей и скиташе из планината и горите без нищо за храна и за подслон.
Хидейоши не знаеше дали Микава е навън и надзърта какво прави или си е тръгнал раздразнен, но във всеки случай военачалникът вече не беше в павилиона.
„А, това е любопитно. Това наистина е любопитно“, помисли си. Имаше вид, сякаш разговаря с чайника. Останал сам, той поклати глава. И при това си припомни своето решение, каквото и да стане, да не се помръдва.
Чу някъде в градината веселите гласове на две малки деца, които усилено се мъчеха да не избухнат в смях. Гледаха го през процепите на оградата около павилиона.
— Виж колко прилича на маймунка.
— Да! Досущ такъв е.
— Чудя се откъде ли е дошъл.
— Трябва да е пратеник на маймунски бог.
Обърна се и зърна скритите зад оградата деца.
Докато бе погълнат от украсата на чайника, двете тайно го бяха наблюдавали.
Тържествуване изпълни Хидейоши. Сигурен бе, че това са две от четирите деца на Нагамаса — момчето — Манджу, а момичето — по-голямата му сестра Чача. Изпрати им една усмивка.
— Хей! Той се засмя!
— Господин Маймунчо се усмихна.
Двете деца незабавно си зашепнаха нещо. Хидейоши престорено им се смръщи. Това оказа даже по-голямо действие от усмивката. Като видяха, че приличният на маймунка непознат толкова бързо се включва в играта им, Манджу и Чача почнаха да му се плезят и да правят разкривени физиономии.