— Залагам за това живота си, господарю.
Хидейоши се поклони доземи. В този миг можеше вече да зърне радостното лице на Нобунага.
— Е, тогава ще се срещнем по-късно — каза Нагамаса и се обърна да си върви.
С широки крачки той се отдалечи към кулата.
Микава отведе Хидейоши, този път като официален пратеник на Нобунага, в една стая за гости.
В погледа на Хидейоши се прочете облекчение. После се обърна и рече на Микава:
— Простете, но бихте ли почакали за миг, докато дам знак на хората вън от крепостта?
— Знак ли?
Микава имаше подозрения, и то не без основание.
Хидейоши обаче продължи, сякаш молбата му е съвсем естествена.
— Точно така. Обещах им това, когато идвах за насам по заповед на господаря Нобунага. Ако нещата не тръгнеха на добре, трябваше, дори с цената на живота си, да запаля огън в знак за отказа на господаря Нагамаса. Тогава господарят Нобунага щеше начаса да нападне крепостта. Ако от друга страна всичко мине благополучно и успея да се срещна с господаря Нагамаса, трябваше да вдигна знаме. При всички случаи се договорихме отрядите просто да чакат, докато не им се даде знак.
Микава изглежда се изненада от всички тези приготовления. Това, което обаче най-много го озадачи, бе сигналната ракета, която Хидейоши беше скрил до огнището в чаения павилион.
След като вдигна знамето и се върна в стаята за гости, Хидейоши се засмя и каза:
— Ако видех, че положението не е на добро, бях намислил да се затичам с всичка сила към павилиона и да ритна ракетата в огъня. И това щеше да е една чайна церемония!
Хидейоши остана сам. Повече от три часа минаха, откак Микава го доведе в стаята за гости и го помоли само за малко да почака.
„Той със сигурност не бърза много“, помисли си отегчен Хидейоши. В изрязания таван на празната стая вече се сгъстяваха вечерни сенки. Вътре бе достатъчно тъмно, за да запалят лампи и погледнеше ли навън, той можеше да види как залязващото късноесенно слънце обагря в наситено алено планините около крепостта.
Чинията пред него бе празна. Най-сетне чу шум от стъпки. В стаята влезе един учител по чайна церемония.
— Крепостта е обсадена и няма какво много да ви предложа, но Негово Височество ме помоли да приготвя вечеря за вас.
Учителят запали две лампи и разведри госта си.
— Е, сега при тези обстоятелства няма нужда да се тревожите заради моята вечеря. Вместо това бих искал да поговоря с генерал Микава. Съжалявам, че ви безпокоя, но бихте ли могли да го повикате?
Скоро след това Микава се появи. За малко под четири часа той бе остарял с десетина години — изглеждаше изгубил всякакво желание за живот и по клепачите му личаха следи от сълзи.
— Простете — каза той. — Бях ужасно неучтив.
— Сега наистина не е време да мислим за обичайните любезности — отвърна Хидейоши, — но се чудех какво прави господарят Нагамаса. Каза ли вече сбогом на Оичи и децата? Става късно.
— Съвършено сте прав. Но това, което заяви така храбро в началото господарят Нагамаса… сега, когато казва на жена си и децата, че трябва да го напуснат завинаги… мисля, можете да си представите…
Старият военачалник сведе поглед и избърса с пръст очите си.
— Господарката Оичи казва, че не иска да изостави своя съпруг, за да се върне при брата си. Постоянно спори с него и е трудно да се каже кога ще свърши всичко.
— Да, тогава…
— Спори дори с мен. Каза, че когато се омъжила, вече била решена тази крепост да бъде и неин гроб. Дори малката Чача сякаш разбира какво става с родителите й, плаче сърцераздирателно и пита защо трябва да се разделя с баща си и защо трябва да умира. Простете, генерал Хидейоши… неучтив съм с вас.
Той отново избърса очи, прокашля се и избухна в сълзи.
Хидейоши съчувстваше на това, което преживява Микава и повече от добре можеше да разбере скръбта на Нагамаса и Оичи. Той по-лесно от останалите хора се трогваше до сълзи и сега те бързо се застичаха по лицето му. Постоянно подсмърчаше и вдигаше очи към тавана. Не забрави обаче задачата си и се смъмри сам — не трябва да се оставя чувствата да го отклонят. Избърса сълзите си и продължи по-нататък.
— Обещах да почакам, но не можем да чакаме вечно. Бих искал да помоля сбогуването им да бъде ограничено по време. Би трябвало да кажете например до кой час.
— Естествено. Е… сам ще поема отговорност за това, но бих искал да ви помоля да почакате до Часа на глигана. Мога да заявя, че дотогава майката и децата ще са излезли от крепостта.