Утрото наближаваше и Нобунага огледа укреплението от седлото на коня си. Дъждът бе спрял, а издигането на оградата — привършено.
Обърна се към пълководците на Токугава и през смях им извика:
— Чакайте и ще видите! Ще оставим днес войската на Кай да се приближи и после ще ги изловим като голишарчета.
„Дали?“, помислиха си всички. Подозираха, че просто се опитва да им вдъхне увереност. Съвсем добре виждаха обаче, че войниците от Гифу, онези отряди, които бяха носили коловете и въжетата чак от Окадзаки, сега са на бойното поле. А тридесетте хиляди кола бяха превърнати в дълга, извита като змия ограда.
— Нека отбраните отряди от Кай само дойдат!
Самото съоръжение обаче не можеше да бъде използвано за нападение над врага. И за да унищожат противниците по начина, който бе описал Нобунага, трябваше да ги примамят към оградата. С такава цел един от отрядите на Сакума Нобумори и стрелците на Окубо Тадайо бяха пратени да ги причакат вън от ограждението.
Внезапно хор от гласове се вдигна към небето. Такеда бяха подценявали своите неприятели и сега, когато видяха черния дим откъм Тобигасу зад тях, нададоха смутени викове.
— Врагът е и зад нас!
— Притискат ни в гръб!
Смущението им почна да преминава в паника и Кацуйори даде заповед за нападение.
— Не се бавете нито миг! Да чакаме врага само ще му даде предимство!
Собствената му самоувереност и вярата на войската, която се основаваше на нея, се свеждаше до това: „Никога не се съмнявайте в мен! Доверете се на военната доблест, която от времето на господаря Шинген никога не е познала поражението.“
Историята обаче се движи като лудо препуснал кон. Южните варвари, португалците, бяха преобразили военното дело с внасянето на огнестрелните оръжия. Колко тъжно, че Такеда Шинген не се оказа достатъчно мъдър, за да предвиди това. Защитена от планините, дефилетата и реките си, Кай бе откъсната от средището на държавния живот и от външни влияния. В добавък към това, самураите там бяха в плен на присъщите на хората от планински области упорство и горделивост. Много малко се бояха от собствените си недостатъци и нямаха желанието да изучават новото от другите земи. Следствие от всичко това бе че изцяло разчитаха на конницата и отбраните си части. Дружините начело с Ямагата нападнаха яростно отрядите на Сакума Нобумори пред оградата. Нобунага, напротив, беше подготвил добре обмислени ходове, с използване на нова тактика и въоръжение.
Дъждът току-що бе спрял; земята беше разкаляна.
Лявото крило на войската на Кай — двете хиляди под началството на Ямагата получиха от своя пълководец заповед да не нападат оградата. Тръгнаха в обход, за да я заобиколят. Калта обаче беше ужасна. Пороят предишната нощ бе изкарал потока от бреговете му. Това природно бедствие остана непредвидено дори и от Ямагата, който предварително изцяло бе проучил разположението на местността. Войниците затъваха до глезени в калта. Конете не можеха да се движат.
На всичко отгоре, стрелците на Ода начело с Окубо откриха огън по фланга на Ямагата.
— Към тях! — заповяда той.
При тази кратка команда окаляната войска отново смени посоката си и настъпи към стрелците на Окубо. По двете хиляди мъже сякаш пръскаха малки струйки кал. Падаха и викаха, улучени от изстрелите на пушките, а от телата им струеше алена кръв. Собствените им коне стъпваха по тях и хората крещяха в жалко объркване.
Най-сетне двете части се срещнаха. Начинът за водене на война от десетилетия се променяше. Старият боен обичай всеки самурай да казва на висок глас името си и да обявява, че е потомък на еди-кого си и че господарят му е повелител на еди-коя си област, бързо изчезваше.
И така, веднага след избухването на ръкопашен бой едно голо острие се впи в друго, воин се вкопчи във война и ужасът не можеше да се опише с думи.
Най-добрите оръжия бяха първо пушката, а след нея — копието. То не се използваше за промушване, а по-скоро за размахване и удари и такива бяха похватите, на които обучаваха младите бойци. Ето защо дължината се смяташе за предимство и имаше копия с дръжки, дълги от дванадесет до осемнадесет педи.
Обикновените войници бяха лишени и от подготовката, и от смелостта, които това положение изискваше, и всъщност знаеха само как да нанасят удари с копията си. Имаше обаче много случаи, когато някой опитен воин се втурваше посред тях с късото си копие, почваше да мушка във всички посоки и почти с лекота си спечелваше славата на сам герой, повалил дузини от неприятели.