Нападнати от рояци такива мъже, силите и на Токугава, и на Ода се оказаха безпомощни. Отрядът на Окубо бе пометен почти за един миг. Причината той и силите на Сакума да са вън от оградата, обаче, бе да привлекат частите на противника, а не да спечелят. Поради това нямаше да е грешно, ако се бяха обърнали и побягнали. Веднага, щом видяха пред себе си лицата на войниците от Кай обаче, те вече не бяха в състояние да спрат пламналата в душите им многогодишна вражда.
— Елате ни победете! — завикаха.
Нито пък можеха да устоят на подигравките и присмеха на кайските воини. Сред всичката тази кръв хората от Ода неизбежно захвърлиха предпазливостта настрани. Мислеха само за областта и за доброто си име.
Докато се разиграваше това, навярно Кацуйори и военачалниците му бяха сметнали че времето е назряло, тъй като централните части на петнадесетхилядната войска на Кай застъпваха напред, подобни на грамаден облак. Стройните им редици се разпиляха като гигантско ято птици, които се вдигат в полет и щом накрая наближиха оградата, всяка от частите закрещя едновременно своя боен вик.
В очите на Такеда дървената ограда явно бе просто нищо. Мислеха, че лесно ще си пробият път, ще я разрушат с един само пристъп и като свредел ще се врежат право в сърцето на войската на Ода.
Силите на Кай нададоха боен вик и се устремиха към оградата. Бяха пълни с решимост: някои се опитаха да се покатерят, други — да я съборят с големи чукове и железни пръти, трети — да я прережат с триони, а други още — да я полеят с масло и да я запалят.
Досега Нобунага остави отрядите на Сакума и Окубо да се бият сами вън от оградата и редиците на връх Чаусу мълчаха. Но изведнъж…
— Сега!
Златното военно ветрило на Нобунага проряза въздуха и началниците на стрелковите поделения се занадпреварваха да викат заповедта:
— Огън!
— Огън!
Земята затрепери от пушечните залпове. Планината се разцепи на две и облаците се разпокъсаха. Барутен дим покри дървената ограда, хората и конете на Кай като комари западаха на купища, мъртви.
— Не отстъпвайте! — настояваха предводителите им. — След мен!
Войниците се втурнаха безразсъдно към оградата, като прескачаха телата на убитите си другари, но не можеха да избягат от сипещия се дъжд куршуми. С жални писъци само свършваха като трупове.
Най-сетне войската на Кай не можеше повече да удържа позициите си.
— Назад! — изкрещяха четирима от петимата военачалници. Дори сред тази паника, заповедта се откъсна някак от гърлата ми.
Дръпнаха поводите на конете си. Единият падна покрит с кръв, а друг бе хвърлен от жребеца, който с уплашен пръхтеж препусна под града от куршуми.
Колкото и тежко да бяха разбити обаче, духът им не беше сломен. Загубиха при първия пристъп повече от една трета от хората си, но в мига в който отстъпиха, към оградата се понесоха нови отряди. Пръските кръв по тридесетте хиляди колове още не бяха засъхнали.
Идещият от оградата пушечен огън отвърна веднага на пристъпа им, сякаш с думите: „Чакахме ви.“
Вперили очи в почервенялата от кръвта на техните другари стена, свирепите войници на Кай се спуснаха напред с крясък, окуражаваха се взаимно и се заричаха, че никога не ще отстъпят дори на една педя.
— Време е да умираме!
— Напред към смъртта ни!
— Да направим преграда от трупове — другите ще минат върху нас!
Тази преграда бе последният възможен ход, при който войниците от предните редици щяха да се жертват, за да подсигурят настъплението на идещите след тях. После тези на свой ред щяха да станат щит на следващите ги отряди и така, стъпка по стъпка да притиснат противника. Това бе ужасяващ начин да се напредва на бойното поле.
Мъжете бяха наистина смели, но този пристъп със сигурност не беше нищо повече от празен показ на груба сила. И все пак между предвождащите нападението военачалници имаше способни.
Кацуйори, разбира се, беше в тила и подканяше хората си да вървят напред, но ако пълководците му бяха знаели, че победата е съвършено невъзможна, то нямаше да има причина да искат такива големи жертви и неколкократно да тласкат така надалеч отрядите си.
— Тази стена трябва да бъде пробита!
Трябва да са вярвали, че това може да бъде сторено. След като тогавашните пушки бъдеха веднъж изпразнени, презареждането с олово и натъпкването на барута отнемаха време. Така, след изпращането на един залп шумът на пушките за известно време пресекваше. Тъкмо този промеждутък военачалниците на Кай смятаха за прозорец, от който трябва да се възползват, затова и не скъпяха своята „жива преграда“.