— Пазачо!
— Да, господарю — мъжът се хвърли в нозете на Короку.
— Двете ръце на Тендзо бяха вързани с шнура на сабята му, а за дървото го държеше конопено въже. Как е успял да се измъкне от тях? Доколкото виждам, въжето не е прерязано.
— Ами… ние го развързахме.
— Кой?
— Един от убитите стражи.
— Защо го развързахте? И с чие позволение?
— Отначало не го слушахме, обаче вашият племенник каза, че искал да се облекчи. Каза, че не издържал повече и…
— Глупак! — кресна Короку на стража, като едва се сдържаше да не заудря с крак в земята. — Как си могъл да се хванеш на изтъркана хитрост като тази? Пън такъв!
— Моля ви, простете ми, господарю. Вашият племенник ни каза, че имате добро сърце и попита дали наистина вярваме, че ще убиете свой собствен роднина. Каза, че го наказвате само за назидание и понеже в момента сте правели пълно разследване, до залез-слънце ще му просите. После продължи, че ако не го послушаме, ще си изпатим, задето сме го накарали да се измъчва така много. Накрая един от тези тук го развърза и отиде заедно с него и другия страж, за да може да се облекчи под сянката на онези дървета.
— И?
— После чух писък. Уби и двамата и аз изтичах до къщата да ви кажа какво е станало.
— Накъде тръгна?
— Последно го видях да се хваща за ръба на стената, така че предполагам, прескочил я е. Стори ми се, чух нещо да пада във водата на рова.
— Шиншичи, догони го. Веднага излез с още мъже на пътя за селото.
След като даде тези заповеди, той самият със страховита бързина се втурна към предната порта.
Покрит с пот, Кунийоши така и не разбра какво е станало и колко време е минало. За него не съществуваше нищо друго освен пушката. Наоколо му хвърчаха искри от пещта. Най-сетне бе успял да оформи от железни стърготини необходимата част. С облекчение от свършената работа той нежно хвана в ръцете си мускета. И все пак още не беше напълно сигурен, че сачмата ще изхвърчи от дулото. Насочи празното оръжие към стената и го изпробва. С дърпането на спусъка се чу приятно прищракване.
„Ох, изглежда, че е наред“, помисли си той. Щеше обаче да е страшно неприятно, ако го даде на Короку и онзи намери още някакъв недостатък. Натъпка цевта с барут и сачма, зареди резервоарчето за палене на фитила, насочи дулото към пода и стреля. Разнесе се гръмък изстрел и сачмата издълба малко отверстие в пръстта.
„Успях!“
Като си мислеше за Короку, зареди наново пушката и се забърза по пътеката между гъстите дървета, която водеше от малката постройка към градината.
— Хей, ти! — извика някой, който едва се виждаше в сянката на едно дърво.
Кунийоши спря.
— Кой е? — попита той.
— Аз.
— Кой си?
— Ватанабе Тендзо.
— А? Племенникът на господаря ли?
— Какъв си такъв изненадан? Всъщност, разбирам защо. Сутринта бях вързан за онова там дърво и се канеха да изпробват върху мен тази пушка. А ето ме сега тук.
— Какво се е случило?
— Не те засяга: Разправия между чичо и племенник. Добре ми се поскара той.
— Знаех си аз.
— Слушай. Тъкмо сега до езерото Ширахата в селото става сбиване между селяни и самураи от околността. Чичо ми, Ойносуке, Шиншичи и техните хора отидоха натам. Очакват и аз веднага да ги последвам. Успя ли да свършиш с пушката?
— Да.
— Дай ми я тогава.
— Това нареждане на господаря Короку ли е?
— Да. Дай ми я. Ако враговете избягат, няма да можем да я изпробваме.
Тендзо сграбчи пушката от ръката на Кунийоши и изчезна в гората.
— Странно — помисли си ковачът.
Впери поглед в гърба на Тендзо, който си проправяше път между дърветата покрай външната стена. Видя го как се изкатери по нея, прескочи я и падна малко преди да стигне другия край на рова. Потънал до гърди във вонящата вода, той без да губи време прецапа като диво животно до брега.
— А! Той бяга! Помощ! Ето го! — завика Кунийоши колкото му глас държи от върха на стената.
Тендзо изпълзя от водата с вид на изкалян плъх и се извърна към ковача. Прицели се с пушката и стреля.
Оръжието издаде страховит звук. Тялото на Кунийоши се строполи от пръстената стена. Със скокове на бягащ леопард Тендзо претича през полето.
„Елате всички!“
Известието носеше подписа на главата на рода — Хачисука Короку. До вечерта домът се бе напълнил със самураи и някои даже стояха навън от портата.
— Битка ли?
— Какво мислите, че се е случило? — питаха се те един другиго, развълнувани от изгледите за сражение.
Макар досущ като обикновените земеделци и търговци да оряха своите ниви, да продаваха копринени пашкули, да отглеждаха коне и да ходеха на пазара, в основата си те бяха твърде по-различни от тях. Гордееха се с пролятата в битки кръв и недоволстваха от участта си. Предоставеше ли се възможност, не биха се поколебали да вдигнат оръжия, да предизвикат съдбата и да завихрят истинска буря. Поколения наред мъже като тези бяха опората на рода.