— Често казват, че лъжата на будисткия свещеник е по принуда, а бунтът в един самурайски род — по сметка. Не бива да се оставяте да ви въвлекат в сражение — това ще бъде само от полза на Мори.
— Знам.
— Бих искал да изчакам изхода на пратеничеството, но ме тревожи положението в Харима. Навярно скоро ще трябва да си взема довиждане.
— Наистина ли?
В гласа на Нобунага се долавяше неохота да го пусне да си върви.
— А откъде ще минеш на връщане? Сигурно няма да можеш да прекосиш Хього.
— Не се безпокойте, има път и по море.
— Е, каквото и да стане, ще те държа в течение. И не забравяй да ми пращаш известия.
Хидейоши най-сетне се сбогува. Макар да бе уморен, той прекоси езерото Бива от Адзучи до Оцу, пренощува в храма Мии и на следващия ден свърна към Киото. Прати напред двама оръженосци със заръката да уредят в Сакай да го чака кораб, а самият, заедно със служителите си, пое по пътя към храма Нандзен. Там обяви, че ще спрат за кратка почивка.
В храма имаше един човек, с когото много искаше да се срещне. Разбира се, това бе Такенака Ханбей, който се възстановяваше от болестта в една килия зад стените на храма.
Монасите се смутиха от внезапното пристигане на такъв висок гост, но Хидейоши отведе един от тях настрани и помоли да пропуснат посрещането, каквото обикновено биха устроили на гост с неговото положение.
— Всичките ми служители си носят храна, така че не си правете труд за друго, освен гореща вода за чая. И понеже спрях само да се видя с Такенака Ханбей, няма нужда да ме посрещате нито със саке, нито с чай. След като поговоря с Ханбей, ще ви бъда благодарен, ако приготвите нещо леко за ядене.
Накрая попита:
— Поправи ли се болният, откакто е пристигнал?
— Изглежда, че подобрението му е съвсем малко, господарю — отвърна печално свещеникът.
— Редовно ли взема лекарствата си?
— И сутрин, и вечер.
— И лекарят го посещава редовно?
— Да, идва един лекар от столицата, а личният доктор на господаря Нобунага редовно го навестява.
— Станал ли е от леглото?
— Не, през последните три дни само лежи.
— Къде е сега?
— В килията, далеч от шума.
Когато Хидейоши излезе в градината, един от прислужниците които помагаха на Ханбей, изтича навън да го посрещне.
— Тъкмо се преоблича, за да може да се срещне с вас, господарю — каза момчето.
— Не трябва да става — възрази Хидейоши и бързо закрачи към къщичката.
Щом чу, че Хидейоши идва, Ханбей накара да махнат болничната му постеля и докато самият се преобличаше, нареди на един слуга да помете стаята. После обу някакви дървени обуща, наведе се над поточето, което се виеше между хризантемите до бамбуковата порта и изми устата и ръцете си. Обърна се от нечие потупване по рамото.
— О, не знаех, че сте тук.
Ханбей бързо коленичи на земята.
— Насам, господарю — каза той и покани Хидейоши в стаята си.
Хидейоши доволно седна на рогозката. В стаята нямаше нищо, освен мастилена рисунка на някой от учителите по Дзен. Сред цветовете на Адзучи облеклото на Хидейоши напълно се губеше, но тук в това просто убежище и наметката, и доспехите му изглеждаха ярки и внушителни.
Като се кланяше вървейки, Ханбей заобиколи и се качи на терасата, където сложи една-едничка бяла хризантема в поставката за цветя, изрязана от кухо бамбуково стъбло. Приседна кротко до Хидейоши и остави вазата в ниша на стената.
Хидейоши разбра — макар да бяха махнали болничната постеля, Ханбей се боеше че мирисът на лекарства и застоялият въздух в стаята още не са се разнесли и вместо с благовоние, се опитваше да освежи помещението с мириса на това цвете.
— Въобще не ми пречи. Изобщо не мислете за това — каза той с внимание и загрижено погледна приятеля си. — Не ви ли е трудно да ставате така от леглото, Ханбей?
Ханбей се отдръпна на малко разстояние и още веднъж се поклони ниско. Дори през официалното му държание, обаче, по лицето му прозираше радостта от посещението на Хидейоши.
— Моля, не се тревожете — започна той. — Последните няколко дни времето се застуди и затова внимавам все да стоя вътре под завивките. Днес обаче почна да се затопля и тъкмо си мислех, че трябва да стана от леглото.
— Доста скоро в Киото ще дойде зимата и казват, че сутрин и през нощта е особено студено. Дали да не се преместите тогава на по-топло място?
— Не, не. С всеки ден се поправям все повече. Преди да е дошла зимата, ще съм оздравял.
— Ако наистина се поправяте, това още повече е причина да не излизате тази зима от болничната стая. Този път трябва да се възстановявате напълно. Тялото ви не е само ваше, нали?